автор: Heel

Някой настоятелно блъскаше по вратата, явно много държеше да влезе. Лаврентий стана от леглото си и изтича до прозореца, за да види кой е неканеният гост. Отвън, на улицата, стояха двама войници. Лъскавите им ризници отразяваха немощната лунна светлина. Лаврентий се напрегна, сърцето му плавно ускори ритъма си.
Разбираше, че здравата е закъсал. Войниците бяха дошли за него в този нечестив час. Треперещите му крака неохотно го отведоха до вратата.
– Още дълго ли ще трябва да чакаме? – попита единият от войниците.
– Бях заспал – отвърна Лаврентий, докато отваряше врата.
– Ти ли си лечителят? – попита другият.
– Да.
– Тръгвай с нас!
– Защо?
– Дукът така заповяда. Бързо!
Час и половина по-късно тримата мъже минаха през украсените с ковани орнаменти врати на крепостта. Лаврентий не протестира, когато онези двамата го опряха на стената и грубо го претърсиха. Не протестира и когато го поведоха по едно каменно стълбище. Не след дълго стигнаха до просторно помещение с висок таван. Там чакаше висок, слаб мъж, наближаващ петдесетте – дукът. Крачеше нервно напред – назад, забил поглед в пода, дори не си направи труда да погледне Лаврентий.
– Казаха ми, че си лечител – подхвърли сухо дукът и се намръщи.
– Да, Ваше Превъзходителство.
– Опитен ли си?
– Аз съм просто един обикновен човек…
– Млъквай! Искам да излекуваш дъщеря ми!
Лаврентий запримига изненадано.
– Ще ти предоставя подслон и храна. Утре ще я прегледаш. А сега отивай да спиш!
– Да, Ваше Превъзходителство.
Двама стражари съпроводиха Лаврентий до стаята му, където той успя някак си да се унесе в неспокоен сън.

***

Принцесата лежеше на леглото си, подпряна на купчинка възглавници; бледото й лице изглеждаше унило. Носеше красива синя рокля, навлечена сякаш набързо. Големите й теменужени очи се спряха за момент върху Лаврентий, после бавно се разфокусираха.
– Баща ви иска от мен да … – подхвана Лаврентий.
– Знам. Ти си новият. Как се казваш?
– Лаврентий.
– Аз съм Елоиз – каза тя и се усмихна плахо.
Принцесата бе красиво, дребничко създание с дълга, тъмноруса коса. Изглеждаше на не повече от двайсет години, макар че сенките под очите й я правеха да изглежда по–стара.
– Ваше Превъзходителство, бихте ли ми казали какви оплаквания имате?
– Наричай ме „Елоиз”, моля! – каза тя с вежлив, но твърд глас.
Лаврентий кимна и търпеливо зачака отговора. Елоиз въздъхна отегчено, след което придърпа роклята си нагоре, показвайки босите си стъпала. Лаврентий присви очи, чудеше се какъв е проблемът.
– Не, не, там по– горе е – каза принцесата, сочейки лявото си коляно.
Лаврентий се приближи и хвърли към нея очаквателен поглед.
– Наистина ли ще трябва да … – Гласът й заглъхна, а по бузите й избиха червени петна.
– Покажете ми, моля.
С трепереща ръка тя придърпа роклята си още по–нагоре. Левият й крак бе извит навътре по начин, който изобщо не изглеждаше естествен, а отстрани на прасеца се мъдреше грозна подутина. Нараняването като че ли бе оказало влияние и върху мъничкото й стъпало, което бе леко извито и някак безжизнено опуснато.
– Какво е причинило това Ваше… Елоиз?
– Любимия ми кон. Ритна ме, докато чешех гривата му.
– Кога стана това?
– Преди три месеца.
– Може ли да поговоря с човека, който ви е лекувал?
– Не, опасявам се, че не.
– Защо?
– Главата му вече не е на раменете – отвърна тя и пребледня.
Лаврентий внезапно почувства стягане в гърлото, но успя да запази спокойствие.
– Разбирам – измърмори той.
– Не аз заповядах това. Баща ми се разгневи и…
– Разбирам. Нека се концентрираме върху проблема. Кракът ви е бил счупен, знаете ли това?
– Ъ–хъ.
– Какво направи онзи лечител?
– Постави крака ми в шина.
– Костите не са наместени както трябва.
– Знам, че нещо не е наред с крака ми. Гледката е грозна… освен това не мога да ходя нормално, но той направи всичко по силите си, за да ми помогне. Не го виня за нищо, горкия човечец!
– Значи можете да стъпване на този крак?
– Да, но боли много.
Лаврентий се протегна и внимателно плъзна длан под прасеца й, докато оглеждаше деформацията. Елоиз изпъшка и ококори изненадано очи. Раменете й се разтресоха в неволно потръпване.
– Моля ви, не ме докосвайте така – каза с умолителен глас тя.
Лечителят се извини и бавно отдръпна ръката си.
– Просто се опитвам да ви помогна, Елоиз – рече плахо той.
Тя кимна и го погледна замислено.
– Пила съм какви ли не лекарства, полза никаква. Саката съм, Лаврентий, но това вече не ме тревожи особено. Приех фактите.
– Мога да излекувам крака ви.
Принцесата се изсмя насила и махна презрително с ръка.
– Наистина мога…
– Ако се провалиш, главата ти няма да остане прикрепена към раменете за дълго. Баща ми има лош нрав. А вината ще е моя. Само като си представя…
– Искам да опитам!
Елоиз помълча известно време, после си пое дълбоко въздух и изсумтя.
– Какво смяташ да направиш?
– Ще се наложи да счупя крака ви отново.
Лицето й моментално загуби цвят; Лаврентий си помисли, че тя ще припадне.
– Не, не, не! – закрещя тя и вдигна ръце, сякаш за да се предпази от нещо.
– Много съжалявам, принцесо.
Елоиз се надигна и протегна ръка към задната табла на леглото, опитвайки се да достигне подпрения там бастун. Хвана го и го дръпна нервно към себе си. После нахлузи островърхите си пантофки, като изпита сериозни затруднения с лявата, и се изправи. Олюля се, но успя да запази равновесие. Изгледа гневно Лаврентий, след което закуцука към вратата с уродливата походка на инвалид. Лечителят нямаше как да не забележи, че левият й крак е по–къс и тя почти не може да разчита на него. Всъщност само пръстите й достигаха до пода, като крепящата се на тях пантофка се тътрузеше, а нестабилният й глезен се клатушкаше несигурно при всяка крачка.
– Не ме гледай така! – изписка фалцетно тя.
– Доверете ми се, Елоиз!


2

Елоиз се взираше в дървеното приспособление, прикрепено към левия й крак. То притискаше здраво глезена и коляното й, и не позволяваше никакво движение. Синята рокля бе издърпана до бедрата й, като диплите й бяха старателно нагънати. На лицето на младата принцеса бе изписан шок, когато прошепна:
– А сега какво?
– Изпийте това – каза Лаврентий и й подаде чаша, съдържаща някаква тъмна течност.
– Какво е?
– Ще ви помогне да се справите с болката.
Тя пое чашата и изгледа притеснено Лаврентий. Подуши течността, след което предпазливо отпи от нея.
Очите на лечителя, който сякаш се опитваше да се настрои за работа, се стрелнаха към сакатия й крак. Направи му впечатление, че бедрата на височайшата особа са изящни и стройни.
Принцесата изпи лекарството и подръпна нервно запретнатата си рокля. Фактът, че краката й са оголени, я караше да се чувства изключително неловко. Копнееше да се покрие.
Десет минути по–късно Елоиз се одряма. Притвори очи и се отпусна на лакти.
– Легнете по гръб, моля – подкани я Лаврентий.
Миглите й изпърхаха, устните й трепереха неконтролируемо.
– Не ме наранявай, моля те – измънка тя и се отпусна на леглото.
– Вече говорихме за това, Елоиз. Друга възможност няма.
Тя въздъхна, потрепери и се остави в ръцете на съдбата. Лаврентий завърза китките й за стълбовете на леглото, после взе дървения чук. Прицели се в грозната издутина.
Кракът на принцесата се строши с гаден пукот.
Лаврентий захвърли чука настрани и се огледа нервно, чувстваше се засрамен и разтревожен. Елоиз зяпна като риба, теменужените й очи се кокореха гротескно. Вдиша рязко глътка въздух и нададе пронизителен, изпълнен с болка писък. Изви гръб, стискайки дланите си в юмруци.
– Спокойно, спокойно, Елоиз! Най–лошото мина, скъпа принцесо! Само моля те не викай! Ще те чуят и…
Вратата се отвори и в помещението влетя страж, който веднага посегна да извади меча си от ножницата.
– Тя е добре. Остави ни сами! – каза с твърд глас Лаврентий.
Стражът се вторачи в принцесата, която се гърчеше на леглото. Поколеба се.
– Какво? – измънка мъжът и се изчерви при вида на оголените крака на господарката си. Изглеждаше потресен до дъното на душата си.
– Излез! Веднага! – изкрещя Лаврентий.
Стражът се завъртя на токовете си и излезе без да обели и дума. Елоиз бе проточила врат и се опитваше да види какво се е случило с крака й.
– Елоиз, знам, че боли, но моля те не мърдай. Всичко… всичко като че ли е наред. Просто опитай да се отпуснеш!
Тя отметна главата си назад и заби празния си поглед в тавана. По бузите й се търкаляха сълзи, завързаните й за стълбовете на леглото ръце се извиваха в конвулсии. Само изскимтя жално, когато Лаврентий отстрани дървеното приспособление.
Лечителят се наведе за да огледа пораженията, които собственоръчно бе причинил. По бузите му изби нездрава червенина. Пищялът й се бе огънал гадно навътре, а финото й стъпало се бе обърнало в противоположната посока, настрани. Пръстите на крака й се бяха изпънали неестествено нагоре, сгърчени сякаш в спазъм.
– Можеш ли да си размърдаш пръстите? – попита Лаврентий, докато се чешеше замислено по челото.
– Пръстите ми? – каза тя и погледът й се проясни за момент.
– Да, трябва да определя какво…
Тя кимна и размърда пръстите на здравия си крак, тези на счупения останаха неподвижни.
– Какво чувстваш? – попита той и преглътна нервно.
– Кракът ме боли, и е някак скован. – След кратък размисъл добави: – Нещата не вървят по план, а? – Устните й се изкривиха в саркастична усмивка.
Лаврентий не отговори. Плъзна пръсти по прасеца й, опитвайки се да прецени в каква позиция са счупените кости. Тя засмука въздух през стиснатите си зъби, а кокалчетата на ръцете й побеляха от стискане.
– Смело момиче си ти, Елоиз. – Той стисна в шепата си малката й розовееща пета и потърка основата на пръстите й. кожата й бе мека и гладка, като на бебе.
Елоиз сбърчи вежди, усещайки, че нещо се пече.
– Лаврентий, какво правиш?
Той стисна здраво стъпалото й и дръпна рязко, с всичка сила. Счупените кости запукаха, търкайки се една в друга. Елоиз забели очи, после нададе серия от вопли. Лаврентий завъртя стъпалото й и отново дръпна. Отново се чу гадно пукане. Елоиз се гърчеше, така сякаш я деряха жива. Малко по–късно обаче тялото й се отпусна, а главата й клюмна на една страна.
Лаврентий се зачуди какво да прави, а когато се извърна, видя, че дукът стои на вратата. В ръката му имаше меч.