Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 430
ХуЛитери: 3
Всичко: 433

Онлайн сега:
:: steelsoul
:: Heel
:: Korabniplatna

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПълни свинщини
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Проблемът с почистването е, че отпадъците...
В този момент лекторът млъква. Той е плешив, сух мъж, с не добре изгладена риза и костюм, който отдавна не е виждал ютия. Определено не прилича на всички онези еколози, на които сме свикнали.
Изглежда дори плах, но на нашите форуми не може и да се очаква друго. Ние се познаваме отдавна. Поддържаме професионални контакти и спазваме куртоазна дистанция. Често разменяме писма по електронната поща, чуваме се по празници, имената ни седят едно до друго във всички онези научни списания, които се продават във фоайето. Ян Степански обаче се появи изневиделица. Цъфна в програмата в последния момент и все някой от нас трябваше да се жертва. Щом застана отпред, първият ред от залата почти се опразни, ако не броим буйния перчем на водещия, изненадан като всички нас.
Не е припрян. Подрежда някакви книжа върху катедрата, закопчава горното копче на сакото и прави знак на момчето с прожекционния апарат. Дебелите стъкла на очилата му греят в неон. Гласът е точно такъв, какъвто очаквахме. Тънък и сух. Дамата до мен, чиято лекция касаеше именно звуковите вълни изправя гръбнак. Наостря се.
До преди час именно тя обясняваше, че звуците, които природата, човекът и създаденото от него произвеждат, са единственият ни щит пред разрухата. Нашият свят ще изчезне в мига, в който всичко утихне. Каза го с въздишка, за която всички бяхме убедени, че няма как да е толкова дълга, нито толкова дълбока, повдигаща целия й бюст с поне педя, ако не бе репетирана. Всяко преместване на въздушните маси, предизвикано от човешката дейност и природните закони, е съпротива. Без шума от кръстовището някъде зад прозорците, без жуженето в климатика, без смеха и гласовете от бара, без стъпките върху мекия плюш по килимите, щяхме да сме съвършено безпомощни. Затова, заключи накрая, шумът не бива да бъде ограничаван, нито да бъдат харчени баснословни суми, за да му се прегражда пътят. Той е цивилизационен знак, дълъг, издигнат над бездната, мост, който ни приближава до еволюционния скок.
Когато почистим една река, продължи мъжът с неоновите очила, неизменно възниква въпросът какво да правим с консервите, стъклото, дънерите и останалите боклуци, които ще изринем от дъното. А с пластмасата?
Жената до мен драска нещо в тефтера си. Моливът е тъп, а хартията гланцирана. Носи гривна от някакви прозрачни топчета, през които мога да видя кожата й като под микроскоп. Тесни пори, остри косъмчета, гънки, сякаш ръката й е далеч по-дълга, всеки момент ще се разгъне като перископ и сграбчи за гушата лектора пред нас.
Ще ги предадем в завод за отпадъци?
Гласът е на някой от предните редове. На всяка конференция има зяпачи, свръхактивни, случайни и наговорени. Последните трябва да зададат поне един въпрос и то обикновено на лекция, която изглежда скучна. Такива са правилата в нашия тъй суховат научен свят. Атомът се разгражда в огромни успорители за милиарди долари, клетката се разчленява до микрон, от който в нас иронично се взира още една вселена. И трябват още по-мощни лупи, фини сонди, стерилни лаборатории, цял куп теории, разгорещени дискусии, за да бъде раздробена и последната прашинка, билионна част от наночастицата. Накълцана. Клъц-клъц. И накрая щрак – звукът на току-що заключена капсула, която ще бъде метната на океанското дъно, защото пази тайна, отвъд която не трябва да пристъпваме. И бум – слепоочието на чистача се пръска, черепът му хлътва, с него всичко е погребано. А убиецът е автомат. Никой не би поверил смъртна присъда в ръцете на живо същество, защото рискува знанието да се разпространи. Преиначено, украсено и затова двойно по-опасно.
За създаването на същия този завод ще произведем тонове бъдещи отпадъци, нали?
Лекторът се бе оживил. Веждите му подскачат над рамките на очилата, а моливът, който до преди малко рисуваше нещо, подобно на куб, се чупи. Предполагам, че в този миг жената, която го държи, изпитва нещо като миниекстаз. Тя затваря тефтера и с крайчето на окото си ме поглежда.
Науката ни поробва, чувам отново гласа на мъжа. Ние търсим заместител на естествената коприна и създаваме найлона. За колко време се разгражда той? Хиляди години? Стотици хиляди години? Милиони години? Кой ще регистрира смъртта му и как ще разберем това? На какъв носител да му оставим послание, въпрос, хипотеза?
В този момент вратата се отваря и влиза възрастна жена. Носи шапка с широка периферия, бял шал върху дългото си манто, макар да е лято, и дантелени ръкавици. Залата в миг утихва. Очевидно е, че новодошлата се е объркала, но това не я притеснява. Тя дори не си прави труда да свали шапката, като че ли не ни вижда, и сяда на един от свободните столове. Върху чантата й, доколкото мога да преценя от това разстояние, има декоративно цвете.
Нашата надежда е, че бъдещето е по-добро от настоящето, казва невъзмутимо Степански. Всяко следващо поколение надгражда или напълно опровергава предишното. Истински скок в развитието обаче правим не, когато продължаваме работата на тези преди нас, а когато ги опровергаем. Цялото ни разбиране за мирозданието е на базата на опровержението.
Най-сетне жената сваля шапката и я поставя върху коленете си. Дамата до мен вече е извадила химикалка и със син цвят запълва нарисуваното преди това. Осмелявам се да хвърля поглед. Страницата на тефтера е буквално прорязана. Морски шах. Квадрати, хиксове, кръгчета. Опитвам се да си представя как би звучало всичко това, ако бе музика. Чинел, цигулка, тромбон. И едно еволюционно по-устойчиво от нас същество, което след концерта освобождава пространството, защото навън чакат следващите – по-развити, по-корави, но никога по-гъвкави, поколения. Звукът – това е общуването, но дамата до мен не е специалист в тази област, тя е физик. За нея шумът е разместване, подем или преобръщане, сътворение или бедствие. Жалко, че жената с гривната от топчета не провижда самоубийството във всяка една еволюционна стъпка. И това е логично. Види ли я, трябва да се оттегли. Теорията й умира заедно с нея.
Илюзия е да смятаме, че това, в което днес влагаме толкова усилия и ни коства толкова пари, утре няма да струва двойно повече, за да се освободим от него. Елементарна математика. С всяко десетилетие живата сила, която използваме за всеки произведен от нас продукт, намалява. Но производството не става по-евтино. То гълта повече средства, защото робува на самоцелната идея да се рационализира.
Степански видимо е уморен. Онези, които са по-близо вероятно усещат потта, която всеки момент ще избие по якичката му. Ако не свали сакото и не отдаде топлината от тялото си, ще се закашля. Също закон. Но физиологичен. Човешките същества от тази последна засега еволюционна брънка са несъвършени. Всяка конструкция, която създават, е впримчена в биологични окови. Мисловна конструкция, както би казала дамата физик до мен, но едва-едва, защото и тя е уморена. Въздухът в залата не достига. Топчетата, нанизани в гривната й, стават все по-нервни. Бъдещият човек трябва да свикне да живее върху планета от девет, десет и повече милиарда души. Да обитава една стая, подпряна точно под облаците, с въздух, който достига до него по тръби, изцедени от последните ни ресурси, с храна под формата на таблетки, изчислени в низходящ, заглъхващ тон.
Какво говори този мъж?, извисява се немощният глас на новодошлата. В този момент до нея вече е притичал водещият и лицето му почти залепва за нейното. Степански млъква. Залата в миг го забравя. Възрастната жена се изправя и по гърба й преминава спазъм. Млад мъж през два стола вдига ръка, но то е, за да разсее вниманието на останалите.
А къде остава, господин Степански, душата?
Жената с гривната изпуска химикалката, а тефтерът пада в краката й.
Къде се складира паметта на човечеството, която непрестанно изтриваме, за да освободим място? Как се преработва утайката, която остава след всяко наше погрешно решение?
Пластмасата, отговаря без да трепне лекторът, е... Намества очилата и пристъпва колебливо напред... Тя не се разгражда, но и не намалява, защото ние се увеличаваме. За да намалим ефекта й върху околната среда, а това значи и нашата планета, ние трябва да съкратим броя на хората, които я обитават. Което, повярвайте, е също толкова скъпо, колкото да произведем космическа совалка, която да устои на пламъците и без да се стопи кацне върху слънцето. На мястото на едно унищожено човешко същество се появяват нови три или четири, а утре и повече, които ще ни излязат доста по-солено. В морален, икономически и екологичен план.
Пълни свинщини, възрастната дама връща шапката на главата си. Ръцете й, покрити с дантела, изглеждат порцеланови. Водещият я придружава до изхода. Прилича на смугъл пиколо.
Пластмасата, подобно на миниатюрни, незабележими влакна се утаява в океана... Тя преминава през хрилете на стотици пасажи, които на свой ред са поглъщани от хищниците. Чрез тяхното разложение - в черупчести и ракоподобни, докато зарази със синтетичната си душа бъдещите научни трудове. Боклукът, който създаваме в геометрична прогресия, не може да създаде биологично същество, което да усвои нашите грешки. Еволюцията касае само живите организми. Поне, докато науката не произведе душа от полиестер, която в един момент да измести човека. Да погребе последния представител на този вид във вертикално гробище, което да не пропуска отрови в околната среда... Ако това все още има значение...
Извинете, казва ясно възрастната дама, преди да отвори вратата. Водещият почти се е сгънал над нея. Физикът до мен е останал без тяло. Дамата с лекцията за звука, се поти като водопад. Ръката й трескаво пише формули. Цялата е изострена като октеадър, дори да се разпадне, няма да забележи и едва ли ще може да го регистрира. Степански чака.
Притварям очи. Единствен аз знам коя е жената, която всеки момент ще напусне залата. Пред хотела, точно до входа, върху мраморна плоча е написано името й. Казва се Мария Някояси. Сградата е построена преди двадесет години върху мястото, където е била родната й къща. Теренът е дарение. За науката. А Мария е мъртва. Тя е еволюционно остаряла генерация, от която е оцеляло само това, в което нейното поколение е вярвало. Призраци, завръщането на душата, дух, който може да се материализира, защото има въпроси, на които все още търси отговор. Вратата се отваря и Мария изчезва в своето време. Починала е неотдавна, затова и безплътното й тяло все още има толкова ярък контур. След една декада съвсем ще избледнее.
Моят извод е, завършва Степански, че ние непрестанно произвеждаме нещо далеч по-несъвършено от създаденото от Бога, ако следваме тази теория, но без да можем да го унищожим. Единственото, което можем да затрием качествено е нашето собствено възпроизводство.
Жената до мен киха и във въздуха полита като малък фонтан слюнка. По нейните закони, ако е болна от смъртоносен вирус, утре всички ще сме мъртви. И това е толкова успокояващо.


Публикувано от anonimapokrifoff на 25.02.2015 @ 13:46:18 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

23.06.2021 год. / 09:29:56 часа

добави твой текст
"Пълни свинщини" | Вход | 4 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Пълни свинщини
от RockAround_theC_l_ock (bim_bam_bum@tintiri_mintiri_pliass) на 25.02.2015 @ 18:47:10
(Профил | Изпрати бележка)
Внимателно следя документалните филми на Ал Гор.
Това, което си написал е трудно за четене и може би за това няма коментари.
А заслужава! И висока оценка - също! :)

;-))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))


Re: Пълни свинщини
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 26.02.2015 @ 08:28:24
(Профил | Изпрати бележка)
Не съм гледала нито един документален филм на Ал Гор, но явно трябва да наваксам. Опитах да омекотя екстериора и въобще обстановката, да направя текста по-лек, но, уви... бе по-силен от мен. Благодаря!

]


Re: Пълни свинщини
от zebaitel на 26.02.2015 @ 06:34:28
(Профил | Изпрати бележка)
Да, прав е Бой, труден е за смилане разказът, но си заслужава четенето, най-вече заради внушенията!

Моите почитания, Силвия!


Re: Пълни свинщини
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 26.02.2015 @ 08:27:23
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря сърдечно, за търпението и отзива.

]


Re: Пълни свинщини
от Markoni55 на 02.03.2015 @ 19:18:26
(Профил | Изпрати бележка)
И АЗ ЧАК СЕГА ДА ЗАСЕКА ЧЕ ПИШЕШ. при това интересно...Поздрави


Re: Пълни свинщини
от Milvushina на 02.03.2015 @ 19:51:43
(Профил | Изпрати бележка)
Четох го със смесени чувства.

Като цяло разказите ти са малко недостъпни за мен. Написани са така, сякаш имат два тома предистория и даваш само един отрязък.

Мисля, че като автор се вълнуваш от тази тема и това ти личи. Успяла си да вплетеш тази страст така, че да успея да прочета до края. От друга страна текстът е тежък и трудно смилаем. Читателите като мен рискуват да се почувстват малко глупаво, че не успяват да вникнат. Предлагам, че разказът ще представлява интерес за конкретна аудитория, а не за широката публика.