автор: Aglika

Уморих се, изтрих сто подкови,
дето тичах в трънливи пътеки.
Бях там дето венците, христови
ги поставят на всеки. Во веки!...

Но от вятъра пак ще открадна -
глътка смисъл за идното време.
И така ще вървя, без да падна
до момента, във който не вземе

празнотата ми дето във вените
фини, кухи дантели изплита
и която сред празни полемики
най-накрая живота ще срита...

Пък тогава, след дългото тичане
ще прегърна несретната вяра,
как едно безловесно обичане
ме очаква на последната гара...