Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 444
ХуЛитери: 0
Всичко: 444

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаУважаема госпожо редактор
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Те винаги така правят. Уж са учтиви, когато идват за работа, стараят се да изглеждат загрижени, а после, когато затворят вратата зад себе си, едва се сдържат. Да не колабират. Да не повърнат в саксията в коридора, където кротко спи кактусът. Цялата ми къща е в кактуси.
По первазите на прозорците, по витата стълба към втория етаж, в ъглите на трапезарията, дори на нощното ми шкафче. Този дом е цветен и сънен. Защото кактусите непрестанно спят, а бодлите са просто предупреждение към шума, към околните, които рядко поглеждат къде стъпват. Аз и кактусите се пазим взаимно – те чрез острието, което нежно пробива пространството, аз – чрез обяви за работа.
„Самотна дама на 88 търси домашна прислужница. Не се изискват препоръки. Добро заплащане.“ И, разбира се, те идват. Млади и не чак толкова, нервачки, истерички, алкохолички. Поддържани и захабени, от близо и далеч, светли и тъмни, настоящи и бивши красавици. Вероятно ще възразите, че аз не мога да преценя, нали съм почти покойник. С единия крак в два метра трап с печален букет, захвърлен отгоре, а с другия в сприхавия ви свят. Как се осмелявам да ви безпокоя с глъхнещия си по телефона глас и разкривен заради тремора почерк. Но, ето, че се налага. Защото все още съществувам, а докато се осмелявам, имам нужда от милосърдие. Някой, не държа да има опит в тази работа, да ми прави компания, докато Всевишният стигне до моето име в списъка... Но тъй като все не попадам на подходящи, реших да напиша това писмо, уважаема госпожо редактор на страницата за взаимопомощ.
Чета вашия вестник от времената, когато не сте била родена. Тогава обявите в пресата бяха други. Възрастните дами като мен не търсеха компания в чакалнята пред ада, не ни трябваше да плащаме на жени, дошли кой знае откъде, прогонени от бог знае какво... Имахме си близки, които в последните мигове, дори ни помагаха да се примирим. Понякога, повярвайте ми, живите ви роднини могат да ви откажат от света по-бързо от самотата. Изведнъж след години забрава се явяват на прага ви, кършат ръце, изопват лица и се потапят до лакти в съчувствието. Дали възглавницата, подгизнала от старческа пот, е достатъчно мека или твърда, за да можете да проследите спокойно последните си мигове. Дали ви е топло, достатъчно удобно, тихо. Дали сте сита или жадна, дали имате нужда от още нещо... Дали да включат или изключат радиото. Повярвайте ми, госпожо редактор, няма нищо по-досадно от предварително наскърбени роднини. И нищо по-трогателно от разочарованите им физиономии, когато постепенно разбират, че моята кончина не зависи от тяхното старание.
Не бих искала да ви настройвам предварително, но ако все още четете това писмо, то се налага да уточня, че не ви пиша от скука. Животът на старите дами от покрайнините не е така еднообразен, както вероятно си мислите. Благодарение на вашия вестник и безработните жени, които се отзовават, опознах света дори повече, отколкото някога съм допускала, че е възможно. Ема, например. Първата, която пристигна, когато преди години за първи път ви потърсих. Бе, доколкото мога да преценя, някъде от Източна Европа. Говореше с акцент, бе пъргава и ненатрапчива, ако не броим увлечението й по джаза, което трудно разбирах. Съгласете се, че джазът не е подходяща музика за дама в моето положение. Той нащърбва света, разкъсва го като пунктир и заличава логиката. А и, доколкото все още паметта ми е отзивчива, е плод на войната. Една епоха се разпада под картечен откос и от руините й изниква свят, в който хармонията е потъпкана. А аз, аз, госпожо, все още държа на тези старомодни неща. Опитах, не ме корете предварително, опитах да поговоря с Ема, тактично да й намекна, че звукът, който се носи от нейната стая, ме тревожи... Че ме натъжава... Но вместо да бъда разбрана, както се предполага, че е редно между работодател и нейната прислужница, бях упрекната. Старите дами в моето положение не трябвало да надават ухо в полунощ към чуждите покои, нима не ми действат приспивателните или ми се е ходело по нужда...
Тамара бе следващата. Кръстоска някаква, хубав екземпляр. Кожата й мляко с какао, гласът й тих, но дълбок. И, слава Богу, не бе запленена от джаза, с който би трябвало да трептят на едни вълни. Бе дори прекалено акуратна, ако трябва да употребя тази тъй неподходяща дума. Изтегли креслото близо до леглото ми, донесе една книга от библиотеката и замря с очи върху страниците. Сама разбирате, че това бе затвор. Не можех дори да се обърна без да ме погледне, а какво остава да затворя очи, за да умра. Тамара бе като свидетел, госпожо, свидетел пред страшния съд. Опитах се да я отклоня, но отвърна, че това са й задълженията, нашият договор, който тя изпълнявала почти като клетва пред предците. Отпратих я така, както се изпраща траурна процесия. С леко чувство за вина.
И накрая Анабел. Имаше нещо славянско у нея, нещо непокорно и диво. Мисля, че бе от някакъв профсъюз. Жените работнички в чужди страни били онеправдани от капиталистическата система, били се превърнали в черноработници, които рият екстременти. Дори не особено учтиво ме помоли да се разпиша в някакъв апел за премахване на дискриминацията или нещо подобно. Аз съм уважавана госпожа, каза, с такива като мен женското движение на работниците щяло да има оръжие и да умилостиви не помня кого... Каква трогателна наивност, но не възразих. Разписах това, което, стори ми се, не бе написано и особено грамотно. А после заспах. Вероятно междувременно синдикатът на Анабел е получил своето признание, но нямах сили да разгръщам вестниците за подробности...
Простете ми, госпожо редактор, че писмото ми излезе толкова досадно дълго. Когато стар човек като мен осъзнае толкова късно грешките си е кощунство да се връща назад и да прави нелепи опити да ги заличи. Осъзнавам, че през всичките тези години съм заемала неоправдано много място в пресата. И отдавна си давам сметка, че последните капки от живота ми не трябва, а и не могат да претендират да отнемат вниманието на света от далеч по-важни събития. Читателите ви и без това едва ли намират време за себе си сред толкова много епидемии, глад и военни конфликти. Ежедневните нужди по тоалета и прехраната на една, престояла и без това прекалено дълго на витрината, дама едва ли биха трогнали някого. Но въпреки това си позволявам, като изпращам и необходимата сума за това, да помоля уважаваната редакция да публикува последната обява от мое име.
„Самотна дама на 88 търси домашна прислуга за кактусите в дома си. Не са капризни, пият вода два пъти месечно и рядко събират прах. Моля, оставете мотивационно писмо в пощенска кутия Т. З. № 1253. Кактусите са столетници, моля, имайте го предвид, ако проявите интерес.“


Публикувано от aurora на 16.02.2015 @ 13:11:11 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 7


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.06.2021 год. / 04:14:06 часа

добави твой текст
"Уважаема госпожо редактор" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Уважаема госпожо редактор
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 16.02.2015 @ 13:36:14
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Много ми хареса тази госпожа Кактус! :) И не е капризна, трябва й само малко вода и чисто, предпазливо пространство..:)
Поздрави за хубавия разказ!


Re: Уважаема госпожо редактор
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 25.02.2015 @ 12:44:35
(Профил | Изпрати бележка)
Предпазливо пространство, точно! Благодаря.

]


Re: Уважаема госпожо редактор
от Rhiannon на 20.02.2015 @ 09:37:42
(Профил | Изпрати бележка)
Този разказ ми напомня на ония сватбени одеяла, които в Латинска Америка са плетели заедно жените от фамилията, когато някоя девойка й предстояло да се омъжи.
Като чувство - оставя ми усещане за красота (естествена, ретро, стара нащърбена снимка с учудващо красиви хора на нея, излъчваща чистота, която в днешно време е застрашена от изчезване).
Представих си ги всички в стаята на старицата - Ема, облечена с къса рокля, закачлива шапка, гердан от перли, чорапогащник с ръб, цигаре и танцуваща джаз, Тамара с дълга, тъмна коса, падаща на вълни, с дълга дантелена бяла рокля, с книга в ръка, седнала до леглото на старата жена, Анабел с маскировъчни панталони, къса руса коса и Че Гевара на блузката ... И старицата, която се усмихва... и кактусите, които цъфтят, когато им дойде времето. Три епохи и един техен свидетел ... и кактуси. Хубаво е, много.


Re: Уважаема госпожо редактор
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 25.02.2015 @ 12:44:12
(Профил | Изпрати бележка)
Трябваше да ми предадеш тези неща телепатично... Благодаря ти.

]