автор: ringo

( нова редакция)

В слушалката звучеше с укор твоят глас:
"Ти пътя към дома забрави, синко!...
Да би успял поне за сетния ми час,
че тук оплаквам дните си саминка!...”

Прекосил земното кълбо на шир и длъж
във битка с разстояния и време,
стоях сега пред теб – прошарен вече мъж -
дошъл последно сбогом да си вземе.

Стоях пред теб - смирен, виновен и унил...
Докоснах с устни бузата ти бледна,
за този миг най-скъпото бих заменил,
но ти защо ли странно ме погледна?

Прозрачните ти пръсти трепнаха едва,
прошепна със усилие огромно...
И, смаян, чух невероятните слова:
„Ти чий си, чедо, че не помня?...”

Защо не казах: „Аз съм, мамо - твоят син?” –
Езикът ми – проклет! - не се обърна!
А само плувнаха очите ми в сълзи,
нещастен, мълчаливо те прегърнах...

„Дали не иде вече... моето дете?”-
прошепнаха го тихо твойте устни.
След миг...замлъкна клетото сърце!
Въздъхна ти и ...бавно се отпусна...

Това бе всичко. После - страшна тишина.
Разбрах, че вече няма да те има.
Прекрачваше в Отвъдното една душа,
а рана зейваше във мен неизлечима!

Години вече оттогава...В този стих
съм скътал много болка и тревога...
Ти, ако можеш, майчице, на мен прости!...
Но аз да си простя - до гроб не мога!...