автор: CheGuevara

Сложиха Господин Даскалов на края на трапезата. Място малко неудобно, притеснено, но се чувстваше щастлив, че са го забелязали и той беше наред с всички.
Вкъщи дълго четка поовехтелия си костюм, лъсна до блясък старите трандафори, които отдавна не помнеха годините си – като него!...Не искаше да излага младите от фирмата. Пък и Коледа ще празнуват!...
Миналата Коледа му донесе най-хубавия подарък – негов бивш ученик от гимназията го препоръча на собственика на тази фирма и той се сдоби с една прилична добавка към скромната учителска пенсия – 200 лв. на месец си е цяло богатство!
Сега ресторантът беше препълнен толкова, че се пръскаше по шевовете. Едрогърдата певица с дрезгав глас разсичаше на порции сгъстения въздух. Едва се дишаше и Господин Даскалов поразхлаби старомодната вратовръзка. Е, не му беше много комфортно, пък и никой не го поглеждаше от шумните му съседи, но въпреки това той за първи път от доста години се чувстваше наред с всички.
Извади крадешком сгъваемото ножче и прилежно наряза пържолата в чинията. Все не оставаха пари за протези и сега трябваше да преглъща всичко на ситни хапки...
Хубавицата срещу него забеляза това и пошушна нещо на колежката до нея. После двете шумно се разсмяха и се чукнаха с искрящото вино в чашите.
Господин Даскалов не се обиди. Беше свикнал с това да не го забелязват или просто да го приемат като част от интериора на фирмата. С кофа и парцал в тоалетните, по коридорите и стълбището, неговата дребна прегърбена фигура някак си ги дразнеше със своята безмълвна примиреност. Бяха млади и здрави, и вярваха, че никога няма да остареят.
А старият учител повече от 40 години беше учил на история и философия много от техните родители, те просто не знаеха това. Битието определя съзнанието.
А те имаха толкова различно битие от неговото. Между тях зееше пропаст и Господин Даскалов никога не се опита да я прескочи. Нали беше философ. И това го правеше силен поне в неговите очи.
Танците бяха във вихъра си. Масата беше изпразнена. Всички бяха на дансинга. Само Господин Даскалов стоеше сам в ъгъла, като безмълвен фикус в края на коридора.
Усети пробождане вляво, почти под гръдната кост. Леко се изпоти и посегна към джоба за лекарствата. Но джобът беше празен. Просто от бързане беше ги забравил. Помъчи се да поеме по-дълбоко дъх, но болката стана нетърпима. Отпи глътка вода. Спокойно, каза си, ще мине...
Но не мина. Една силна ръка го притисна към масата и той клюмна на бялата покривка като окапал есенен лист. Последното, което чу беше дрезгавия глас на певицата...
Когато танцуващите се върнаха по местата си и музиката най- после секна, съседът му по място го побутна насмешливо:“Старче, тук не е хотел!...“ и когато не получи никакъв отговор го раздруса леко, докато старецът се изхлузи от стола и тупна на земята.
Видяха, че не диша. Някой извика управителя на ресторанта. След час дойде и Спешната помощ. Лекарят само установи, че Господин Даскалов се беше преселил в по-добри измерения. Сложиха го на носилката и скоро от него не остана и следа.
Чуха се гласове да не пускат повече музика – все пак току-що човек беше умрял тук, но болшинството бяха за това да не си развалят празника и скоро дрезгавия глас на певицата се извиси нагоре, нагоре, сякаш искаше да догони и в Отвъдното кроткия философ Господин Даскалов...

Ружа Велчева