автор: atom

Завиждам на бездомника, макар че
на него свободата му нагарча.
Но само той е склонен да познае
стените на смалената си стая,
издигнати от глад за притежание.
Отваря бавно празните си длани,
в дактилните си линии усетил,
че пътят им сподиря ветровете.
И той събира сетните остатъци
от нужди и потъва във брадата си...
Остава да направи само крачка
към пълното и волно настояще.
Едничка само крачка да направи.
Но точно тук стените са най-здрави.
Не е бездомник той – остава диря
и по синджира неин се прибира.
Завиждам му, но бих поел нататък –
зад видимия ръб на свободата.