автор: dstoev

Колкото и да бе лошо пътуването, все пак стигнах табелата "Вълково" и пътя взе че се пооправи. В смисъл че нямаше такива трапове, и можех да отделя внимание и на околния пейзаж. Къщите на селото бяха накацали по левия склон на хълма, а пътя по който карах бавно и се оглеждах, разделяше селото на две. Половината от къщите бяха над пътя, и се виждаха като на длан, а на другата половина виждах оградите и покривите им. Имаше запустели къщи, и доколкото можех да преценя – повече от половината.
Бяха тъжна гледка – с покриви на които липсваха част от керемидите, изпадала на места мазилка от стените, разкривени врати и прозорци, запуснати дворове. Настроението ми се скапа. Стана ми тъжно. На фона на красивата природа около мен, боровата гора, която ограждаше селото и едва ли не влизаше в дворовете, чистия въздух и страхотната гледка към равнината, тези къщи изглеждаха нелепо, сякаш не им беше тук мястото. Бях започнал пътуването си в най-неподходящия сезон през годината. Най - некрасивия, точно на границата между зимата и все още неразцъфтялата пролет. Представих си гледката каква би била през многоцветната есен, през дъхавото лято или пък през бялата зима. Прииска ми се да бях видял селото преди 30 - 40 години, или да имах възможността да успея по някакъв начин да го реставрирам. Мечти. Въздъхнах и взех фотоапарата. Исках да направя няколко панорамни снимки преди облаците да скрият съвсем слънцето.
Спрях, и без да изгасям двигателя излязох от колата. Сигнала за нападение явно вече бе даден и армията от облаци бързо завземаше територия. Само да не завали… Докато вървях бавно покрай оградите, правех снимки и оглеждах пораженията направени от звяра- време по къщите. Задуха вятър, и дърветата по дворовете разлюляха оголените си черни и неизсъхнали още от сутрешната мъгла клони. Видях как една почерняла и спаружена изгнила праскова, оцеляла на дървото от бури и снегове през цялата зима се откъсва от клона и тупва на земята. Продължих да вървя бавно пеш, да щракам с фотоапарата и да се оглеждам.
Странно, но къщите в които явно живееха хора също ми изглеждаха запустяли. Такъв вид им придаваха потрошените прозорци и врати. Нищо друго им нямаше, но изглеждаха много странно, отворени и с висящи черчевета, увиснали и люлеещи се от течението на по някоя оцеляла панта. Още нещо ми направи впечатление - от нито един комин не излизаше пушек. Защо по дяволите чак сега го забелязох това? Страшна журналистическа наблюдателност, няма що. Стоях на пътя обърнал гръб на вятъра, свит в якето си и тъпеех. Накрая взех решение и се приближих до къщата най- близо до мен, нищо че от пътя се виждаше само отгоре – покривът и част от втория етаж. Беше красива като картичка - стара и като архитектура, и като строеж, но прясно измазана, боядисана явно миналата година и направо грееше в подновените си цветове въпреки мрачното време, с измити от снежната вода керемиди, с чардак и асмалък, покриващ половината двор. Направих няколко крачки, надникнах през оградата и видях и пруста отпред със зиданото огнище, ниската масичка и двата стола под асмата. Липсваха ми само дядото с бастуна и бабата с хурката... Гледката се разваляше само от зеещите начупени прозорци, висящи на полуизкъртените им панти. Полюшващите се от вятъра навън-навътре снежнобели везани перденца само подсилваха чувството на пустота. Липсващата входна врата караше къщата да ми заприлича на макет на човешко лице, отворило широко уста, като в гримаса на изумление… или ужас… Подпрях се с лакти на оградата. Беше дървена, от еднакви заострени летви, заковани на разстояние една от друга, боядисани в зелено. Летвичките бяха тънки и цялата ограда беше ясно че не е предназначена да спре хора, а по-скоро да очертае границата на имота, както и попречи да не влизат и излизат от двора дребни домашни животни. Вратата на оградата беше от същите летвички, имаше две панти и проста ключалка. Някой обаче беше строшил ключалката със зверски удар, беше изкарал вратичката от пантите и я беше запокитил на пет-шест метра навътре в двора. Наоколо по земята се виждаха трески и следи в калта отстрани на пътеката. Много, и все следи от кучета. Едри кучета, десетина или повече. Не смеех да пристъпя и да вляза в двора. Разгледах от място прозорците. Същата зверска сила явно беше изкъртила дървените капаци и начупила стъклата. Единия капак беше на земята, строшен, а другият висеше на едната си панта и се поклащаше скърцайки от вятъра. Нямаше стъкла под прозореца, което означаваше че стъклото е счупено отвън на вътре. Внезапно още нещо освен изпочупените прозорци и врати ме стресна. Свалих лакти от оградата, изправих се и се огледах. Нещо което отдавна трябваше да съм забелязал, но не бях, както бях пропуснал и липсата на пушек от комините. Това обаче беше още по- озадачаващо. Абсолютната тишина. Освен двигателя на старичкия ми " Пасат" , пърпорещ на двадесетина метра от мен, нищо друго не се чуваше. Не че бях очаквал в едно населено със старци село да чуя човешка глъч, но не се чуваха, нито пък се и мяркаха домашни животни. Все нещо би трябвало досега да измучи, изблее или излая. Сетих се че откакто бях влязъл в селото не бях нито видял, нито чул никаква жива твар. Нито една кокошка не видях да се рови в калта, вързано магаре да поскубва разсеяно от рядката тревица, или пък бездомно куче да се затича зад колата…
В тоя момент разбрах че бъркам. Имаше поне едно домашно животно. Усмихнах се леко. Едър оранжев котарак ме гледаше от наблюдателницата, която си беше избрал – покатерен безопасно на един клон на голямата круша, точно пред счупения прозорец на къщата. Котарака беше малко по - високо от нивото на погледа ми, не помръдваше и с косъм, затова не го бях забелязал до сега. Беше прилепен плътно до клона и втренчил поглед право в мене. Когато ни се срещнаха очите и разбра че съм го разкрил, котарака се направи на разсеян, изправи се, изви гръб и бавно и грациозно мина по цялата дължина на клона, скочи на покрива на къщата и стигна билото му, до комина. Там се спря, обърна се за да види дали го преследвам, след което без да ми обърне повече внимание, мина от другия край на покрива към който нямах видимост и явно е тупнал на двора от другата страна на къщата. Звука който се чу след това, стопи усмивката ми и ме накара да изтръпна. Понесе се грозно грачене, изпълнено на няколко гласа. Все – повече гласове се включваха в граченето и все по- грозно и по – силно се чуваше. След малко ги видях. Черни, грозни, малки птици, накацаха по покрива и околните дървета. Грачеха с характерния си грак – „корр, корр” и подскачаха от място на място нетърпеливо вперили погледи към двора от където бяха излетели. Към мен въобще не погледнаха, явно чакаха котарака да си отиде за да си продължат пиршеството. Гарвани. Гарвани – гробари. Така им казвахме по нашия край.
Спомних си много ясно кога за първи път видях гарвани и защо веднага ги намразих. Било е преди двадесетина години, но въпреки дистанцията на времето, споменът ми беше много ясен, може би защото беше първата ми среща със смъртта.
Първото усещане, което изплува в съзнанието ми беше жуленето на бузата ми в грубия плат от расото на дядо. Бях седнал на задната седалка на моторчето и здраво се държах за расото му, защото ръцете ми не стигаха да обхвана големия му корем, а главата ми беше обърната на една страна и бузата ми се претъркваше, плътно прилепнала в гърба му. И двамата бяхме без каски, за мен просто нямаше детска каска, а дядо ми по принцип не носеше. Имаше едни големи плътно прилепнали авиаторски очила с жълти плаки и слагаше само тях за да се предпазва от насрещния вятър. За пръв път се возех на мотор и бях в еуфория. Струваше ми се че летим по пътя, въпреки че едва ли сме се движели с повече от 20- 30 км/ч. С притворени очи разглеждах картините които минаваха пред погледа ми и имаше нещо очарователно в това че от гърба на дядо не виждах пътя напред, а в последния момент се сепвах при всяка смяна на пейзажа. И така се стреснах, когато след един широк завой се чу грозно грачене и ято стреснати от шума на мотора гарвани излетя във въздуха. Проследих с поглед мястото от където бяха излетели и видях на земята пухкава топка сива козина. Гарваните едва изчакаха мотора да отмине и се връщаха един по един над косматата топка и започваха да кълват. Не можех да откъсна поглед от гледката, извъртял максимално глава назад. Извиках на дядо да спре, но той не ме чу. Пуснах се с едната ръка и го ударих по гърба. Дядо спря мотора, но докато го качи степенката, аз скочих, изтичах назад, взех един камък, спрях и го хвърлих към черната купчина птици. Падна на няколко метра встрани от целта и почти не успях да ги впечатля. Само два гарвана излетяха, направиха по един кръг във въздуха и се върнаха на пиршеството. Дядо ми приближи към мен бавно, осъзнал какво става в детската ми главица.
- Те... Те... Те... -запелтечих аз, опитвайки се да обясня на дядо си ситуацията, която явно не разбираше. Бях очаквал да се втурне като мен и едва ли не с гръм и мълнии да прогони гадните птици. - Дядо, те кълват зайчето, - успях да изстрелям думите си най- накрая. Искат да го изядат!
Дядо приклекна до мен за да се изравним по височина, и обърна мокрото ми от сълзи лице към себе си. Беше вдигнал очилата на челото си и ме гледаше мило с кафявите си очи, а патриаршеската му брада, още непосивяла от времето се движеше в синхрон с боботещия глас, който излизаше от почти невидимата му уста.
- Успокой се Ники!
- Ама те... Те... Те са го убили и сега го ядааааат!
- Не са го убили те Ники! Слушай сега какво ще ти кажа. Те също са Божии създания, както всяка живинка по тази земя. И не трябва да ги убиваме, защото са много полезни птички.
- Ама защооо?
- Виж сега чедо. Зайчето не са го убили гарваните, те даже и да искат, не са достатъчно силни за да го убият. Някоя кола го е блъснала сигурно, тука на завоя и го е запратила в храстите. Виж сега Ники, когато някое животно умре и преседи няколко дена, месото му става отровно. Ако някое хищно животно го намери и яде от него, може да се разболее и също да умре. Представяш ли си какво ще стане тогава Ники?
Кимнах, като смръкнах силно и изтрих носа с ръкава си. Обърнах се към мястото, където бяха гарваните и си представих камара от трупове на животни.
- А дядо Боже е измислил друго. Създал е гарваните като е направил стомахчетата им по- здрави и ги е пуснал по света да изяждат умрелите животни, за да пазят по тоя начин цялата природа. Разбираш ли?
Бях разбрал, но не ми беше минало. Бях спрял да плача, буцата в гърлото ми обаче трябваше да изтекат часове за да ми мине. И така и не успях да ги заобичам тия птици.
И сега не ги обичах, бяха ме стреснали, но не само заради това. Гарваните са единаци по принцип. Рядко се събират по двойки и много, много рядко в ята. Явно угощението тук беше твърде голямо. Надявах се това да беше просто някое умряло домашно животно...
Как го беше нарекъл отец Йоан? Злокобно място. Много подходящ израз. Сега цялото село ми изглеждаше като едно много злокобно място. Стана ми по- студено и се свих още повече в якето си. Проверих дали имам обхват на телефона. Нямаше. "Тук нещо не е наред - нещо твърде сериозно и извън компетенцията ми." - си мислех докато вървях към колата. Надявах се това което си мислех да не е вярно, но надеждите ми не бяха никак големи. Трябваше да се върна в село "Къпина" и да се обадя на 112. В нещо монаха май щеше да излезе прав. Беше закъснял... И то фатално.
В тоя момент докато някакви камбанки предупредително дрънкаха в главата ми, изведнъж с периферното си зрение мярнах силует на човек в началото на пътя, там от където бях влязъл в селото. Разгеле! Щях да разбера най – накрая какво става тук. Някак си ми олекна – явно всичко си имаше някакво разумно и логично обяснение, просто на мен ми убягваше и разпищолената ми фантазия рисуваше какви ли не апокалиптични сценки...
По склона от едната страна на пътя вървеше мъж и влачеше огромен чаталест клон, или малко дърво. До него подтичваше голямо куче.
Бях на стотина – двеста метра от човека, и бях сигурен че съм забелязан. Младия мъж обаче пусна дървото по средата на пътя, като по този начин го затапи – от канавка до канавка, обърна се кръгом и с бавна крачка се запъти обратно към гората, от която беше излязъл. Полудях! Тичешком изминах двадесетината метра до колата, скочих в нея и хвърлих фотоапарата на седалката до себе си. Нямаше място да обръщам комбито, нито пък време. Дадох на задна с пълна газ, като едновременно виках :
-Ейййй, спри се бе !!!
Човека обаче въобще не даде вид че ме е чул. Продължи да върви с равномерна крачка, и бързо се скри в гората. Заковах спирачки пред дървото преграждащо пътя, дръпнах ръчната спирачка отново без да гася двигателя и отворих вратата. Добре че някакъв инстинкт ме накара да не изскоча веднага навън. Съвсем бях забравил за кучето. С ъгълчето на окото си видях връхлитащата към мен сиво - кафява хала и успях да тръшна обратно вратата точно пред озъбената му муцуна. Лъхна ме землиста миризма на мокра, спарена козина и кал. Секунда и ръката ми щеше да бъде захапана. Това животно не искаше само да ме изплаши и изгони. Нападаше с явното намерение да ме докопа! След като тръшнах вратата пред носа му и не успя да ме достигне, засилено от инерцията, кучето се блъсна в задната врата. При това разлюля колата, за малко не падна, но се стабилизира, изправи се на задни крака, а с предните се подпря на шофьорското стъкло и ме погледна с дясното си око. Гледахме се тет-а-тет, а между кошмарните му зъби и лицето ми имаше само стъкло, което слава богу успях своевременно да вдигна. Отдръпнах се инстинктивно колкото можах назад. Преди да се замъгли стъклото от тежкото му дишане и лигите, стичащи се между зъбите му, успях да зърна мътножълтия зверски поглед, забит право в очите ми - много различен от добродушния и ласкав поглед на домашните кучета.
То не беше и куче разбира се... Като му видях окото, се сетих моментално че бях чел някъде за очите на животните от семейство кучета. Нито една чистокръвна порода домашни кучета няма жълти очи... Такива имат само вълците. Дааа, човека излязъл от гората и върнал се обратно в нея, явно си имаше питомен вълк. Тоест, поправих се почти веднага, не вълк, а вълци. Цяла глутница, впрочем. Бях забелязал с периферното си зрение още два вълка да излизат от гората, а трети мярнах в огледалото. И се появяваха още. Междувременно този до стъклото на колата се отдръпна, падна на четирите си лапи и се отдалечи заднишком на няколко метра. Това ми даде възможност да разбера защо през цялото време ме гледаше само с дясното око. Нямаше ляво. На неговото място зееше дупка, пълна донякъде с лъскава, отдавна съсирена черна кръв, а грозен белег от раздрана козина започваше от окото и стигаше до муцуната му. Усетил сигурно че го изучавам, едноокия се извърна, седна на задните си крака, изви гърба си в дъга и проточил врат към небето започна да вие.
- Аууууууу!!!, - един по един се включиха във воя и другите вълци, при което стана ясно че броя им е по-голям от това което виждах. Мислех си че това е върха на ужасните преживявания за днес, но уви, не беше. От гората се показа мъжа, влачещ още един голям клон. Пусна клона до другия, падна на колене, изви глава, проточи врат и започна да вие, като гласа му се сля с тоя на вълците...
Тази сцена ми дойде в повече. Включих на първа скорост и с мръсна газ подкарах колата към центъра на селото, там на широкото я обърнах обратно и спрях. Ръцете ми трепереха на волана, по лицето ми беше избила лепкава пот, а пулсът ми сигурно беше стигнал до двеста. Бързо излязох от колата и успях да се облекча, преди да видя три - четири вълка идващи в лек тръст по пътя към колата. Не бързаха много, явно усещаха че няма къде да избягам. "Изглежда ще си имам постоянна охрана" - помислих си докато се прибирах по най-бързия начин в "Пасата". Нямаше къде да мръдна пеш, а с колата можех да стигна само до преградата от дърва. Един път за влизане в селото и общо две разклонения, едното от които водеше до църквата и там свършваше. Така ми беше казал отец Йоан. Подкарах колата по другото разклонение, колкото да се убедя че не води до никъде и да се върна обратно на мегдана. Освен вълците, не видях никаква живинка в селото. Имах някакви съмнения че хора може да са се скрили в църквата, подкарах по дясното разклонение и стигнах до мястото от където можеше да се продължи до нея пеш, но така и не я видях. Виках колкото мога силно, свирих с клаксона, но нямаше никаква полза. Или не ме чуваха, или нямаше никой. Никой в цялото село освен мен, малоумното и вълците. Наложих си да не мисля за счупените врати и прозорци на къщите и за това къде може да са всички. Хората ако не бяха избягали, не можех да направя вече нищо за тях, трябваше да спасявам собствената си кожа. Вълците от охраната ми стояха на пост до колата, гледаха с интерес към мен, дишаха тежко с провиснали дълги езици и тела като навити пружини, готови за скок. Беше ми ясно че единствената преграда пред зъбите им е колата ми. Чувствах се в безопасност в нея, но като в консервена кутия. Въпроса беше колко време мога да издържа затворен по този нелеп начин. Реших да опитам единствения си шанс да се измъкна, който успях да измисля - да разкарам дърветата от пътя... Подкарах пак колата и я изгасих на три- четири метра от барикадата. Малоумното го нямаше, сигурно мъкнеше още дърва, а от вълците имаше десетина останали. Реших че сега е момента да направя нещо. Сетих се че бях гледал по телевизията как се тренират полицейски кучета за задържане на престъпници. Прекрачих седалките и се изместих в багажника на комбито. Отворих сака с дрехите си и го изсипах. Облякох си дебелото промазано яке за дъжд и стегнах ръкавите му по китките с тел. После ги натъпках колкото плътно можах с дрехи - бельо, тишърти, пуловери, каквото си носех. Същото направих и с крачолите на анцуга. Накрая разрязах сака на ленти, защото ми се стори от по-плътен плат, увих и тях около ръцете и краката и ги омотах с тел.
Взех от жабката на колата ножа, подарък от баща ми. Беше сгъваем, с остър връх и седем- осем сантиметрово острие, заточено като бръснач, прибиращо се в кокалена дръжка. Беше истински шемет - старинна испанска изработка, един от шедьоврите в колекцията на баща ми. Бях го харесал и той ми го бе подарил, зарадван че най- накрая съм проявил интерес към колекцията му. Беше луд на тема хладно оръжие и понеже работеше като механик на един танкер, кръстосваше много страни и всеки път като се прибереше, увеличаваше колекцията си с поне още един експонат. Не споделях тази му страст и подозирах че малко го разочаровах заради това. Но какво да направя. Характера ми по- скоро приличаше на дядовия. Нямах никакъв афинитет към оръжията, освен към тоя конкретен нож, към който гледах по скоро като към произведение на изкуството. Беше много красив, с инкрустирана дръжка с орнаменти и улей за стичане на кръвта по острието. При отваряне се чуваше изщракване и специален механизъм не позволяваше острието да се затвори самоволно и да нарани ръката на собственика си.
Гледах ножа, после погледнах към вълците, после пак ножа, и пак вълците навън и се зачудих, как по дяволите ще намушкам някой, като досега не бях наранявал живо същество. " Това са диви животни, Николай, стегни се! " - говорех си наум. " Това не ти са мили домашни животни, това са зверове! И ако не направиш нещо, ще свършиш много, много зле! Това ли искаш? Да им послужиш за храна! " Опитвах се да се самонадъхам и продължих, още няколко минути докато не се почувствах навит като пружина до скъсване. Сред инструментите на колата намерих и една щанга, която ми се стори подходяща за резервно оръжие, което да държа в другата ръка. Сложих си и кожените ръкавици. Не че щяха да ми свършат работа срещу вълчите зъби, по – скоро ми се стори че ще имат по – добро сцепление с инструментите от колкото собствената ми, влажна от притока на адреналин кожа. Нямах представа кога ще се върне малоумното с останалите вълци, така че не се помайвах повече. Хванах дръжката на вратата, после я пуснах. Една минута забавяне не мислех че ще е фатално. Свалих си дясната ръкавица и откачих от огледалото простото дървено кръстче, което висеше там на кожена каишка. Беше подарък от дядо ми от Божигроб. Окачих си го на врата и го скрих под най – долния пласт дрехи. Казах и една кратка молитва докато си нахлузвах пак ръкавицата и вземах щангата. Приключих с молитвата, поех си дълбоко въздух, отворих вратата и изскочих навън.
Нахвърлиха ми се веднага. Един от вълците ми захапа левия глезен, направи разкъсващо движение с глава , но зъбите му не бяха стигнали до кожата ми. Може би се озадачи че не захапва месо, а парцали и не повтори захапката. Наведох се и стоварих щангата по главата му, чу се глух удар, ръката ми изтръпна и вълка ме пусна зашеметен. Но не можах да го ударя втори път. Усетих как всички дрехи, които бях натъпкал в левия крачол се изхлузват една по една. В момента в който се бях навел да нанеса удара нещо ми се стовари на гърба. Свих глава. Така попречих на вълка, скочил на гърба ми да ми захапе врата или да ме събори. Самия той, явно набрал скорост при скока се хлъзна по якето ми и падна по гръб, вирнал крака. Направих крачка и пред мен за секунда беше незащитен целия му мек корем. Аз обаче реших да го пробода най- близо до муцуната за да не може да извърти глава и да ми захапе ръката с ножа. Прободох му гръкляна. Чу се пукане като при счупването на някоя много голяма ледена висулка. Вълка си завъртя главата точно като вадех ножа и по тоя
начин сам направи отвора по- голям. Нямаше много кръв, каквато очаквах. Бях пробил само трахеята, явно нямаше наранени големи кръвоносни съдове. После го хлопнах и с щангата по муцуната. Челюстите му изтракаха, той изскимтя, изправи се на крака и започна да се оттегля, тръскайки глава при което разпръскваше капки кръв наоколо. Всичко това го мярнах за част от секундата, докато друг от вълците, който досега не беше участвал в боя ме захапа за десния крак. Добре че не избра другия, защото беше вече оголен и с изтърбушена защита. Хлопнах го с всичка сила по върха на носа, най чувствителното му място, както бях чувал, и той ме пусна. С два скока стигнах до колата и бързо се метнах вътре. Един от вълците правеше последния си скок към мен. Вече седнал на седалката открехнах вратата и когато вълкът беше вече във въздуха с рязък замах я отворих срещу него. Чу се страхотен трясък и цялата кола се разтресе от кинетичната енергия, освободена при удара. Силно се надявах поне мозъчно сътресение да съм му предизвикал. Нищо подобно. Беше само леко зашеметен, претърколи се и вече беше на крака, вперил пронизващия си поглед в мен. Е, това беше. Дишах тежко, а ръцете ми трепереха от адреналина и умората. Целият екшън не беше продължил повече от минута – две, но на мен ми се стори, че са минали часове. Равносметката беше - един сериозно ранен вълк и няколко други - сериозно озадачени че съм им се изплъзнал. Въобще обаче не бях докоснал дърветата, камо ли да ги отместя, тъй че задачата беше провалена. На мен ми нямаше нищо, освен одрасквания на левия глезен. Кървеше, но не много. Запалих цигара и открехнах леко двата предни прозореца за да не се задуша вътре и се захванах да анализирам ситуацията. Идеята ми да се бия с вълците, въоръжен само с нож и щанга безспорно водеше класацията на най- тъпите идеи досега в живота ми. Нямах никакво съмнение, че само на Господ дължа оцеляването си.
- Благодаря ти Господи! - казах на глас, като извадих кръстчето изпод дрехите си и го целунах.
Огледах обстановката около колата. Вълците пак бяха застанали в полукръг, само раненият ми беше обърнал гръб и нещо тръскаше глава и като че ли кашляше. Изглежда вече не можеше добре да диша. Едноокия се вдигна от мястото си и с небрежно подтичване се приближи до ранения си събрат. Погледа го около минута, след което също толкова небрежно го захапа отдолу за гърлото и си разтърси главата, както се тръска парцал за прах, при което му изтръгна гръкляна...
Пострадалия вълк само изхърка и започна да агонизира, а едноокия съвсем делово вече се хранеше с това което си беше откъснал. Като по команда останалите вълци нападнаха убития и го доразкъсаха. В този момент едноокия нададе вой, вдигнал кървава муцуна към небето, а здравото му око гледаше втренчено право в мен.
Прилоша ми от гледката. Нямах представа къде отивам, но трябваше да се махна от това място. Запалих колата и подкарах назад към мегдана на селото. Няколко от вълците изоставиха пиршеството и ме последваха. Реших все пак колкото и безнадеждно бе, да проверя телефона има ли обхват. Включих го и го оставих на седалката до мен, така че да го виждам непрекъснато. Червеното кръстче си стоеше на мястото за нивото на сигнала неотменно, като че ли телефона така си беше произведен. Обикалях бавно и гледах с едно око непрекъснато в телефона, докато стигнах до най- отдалечения от Секуловото тепе край на селото. Нямаше обхват! Стигнах до края на отбивката. Пътя свършваше пред двора на една изоставена къща и имаше обръщало за коли. Спрях на обръщалото и започнах да въртя телефона из цялата кола. Изведнъж видях чертичка на обхвата! Ту се появяваше, ту се сменяше с червеното кръстче, но беше лъч надежда! Оставих колата на място и съблякох защитата си, която ме караше да приличам на човечето на Мишелин и отворих шибедаха на колата докрай. Взех телефона и се измъкнах от колата, стъпвайки на седалките. Вълците седнаха и изпънаха вратове за да не ме изпуснат от поглед. Този път обаче нямах намерение да се бия с тях. Тук сигнала беше по-стабилен. Нямаше смисъл да звъня на 112. Не виждах как някоя диспечерка ще ми повярва на приказките – нападнат от вълци в село в планината. Знаех как ще прозвучи! Можех да се обадя на някой приятел, но как ще ми помогнат? Някои бяха в София, други в Русе. Докато дойдат? Затова звъннах на Горан - кръчмаря. Слава богу отговори ми, после се наложи да му звъня осем пъти защото връзката все пропадаше по средата на някоя дума, но се разбрахме. Най много време ми отне да му обясня че малоумното е водач на глутницата вълци и е в симбиоза с нея. Не беше много коректна думата симбиоза, но така или иначе нямах друг термин който да описва по-точно това което виждаха очите ми. А и да имах такъв термин, Горан едва ли и него щеше да разбере. В крайна сметка успях да го убедя че нещата са на живот и смърт и успях да изтръгна от него обещание че не по - късно, а сега, веднага - взима пушката и още двама авери ловджии, мятат се на джипката и тръгват. Отдъхнах си малко. Влязох в колата, затворих шибедаха докрай, запалих цигара и зачаках. Нямах представа колко време ще чакам, но всяка минута ми се струваше дълга часове. Дадох им час и половина за да се приготвят и да успеят да дойдат. След половин час пуснах колата обратно до барикадата, за да съм по близо до сцената на бъдещите бойни действия, като дойдат ловджиите с пушките. Усмихнах се горчиво - Червената шапчица, очакваща ловеца да я спаси от лошия вълк... Явно съм се отпуснал и притъпил вниманието си, защото когато усетих движение зад колата, вече беше късно. Малоумното тъкмо пускаше един огромен клон точно зад багажника, погледна ме с безизразните си воднисти и изпъкнали като на жаба очи и се запъти към гората, без да променя скорост, крачещ като сомнамбул. Капана беше хлопнал. Колата не можеше да мръдне на никъде, и така още повече заприлича на консервена кутия. Отворих леко прозореца и извиках след него:
- Ейййй! Какво правиш бе! Махни клона, бе човек!
Този път не се скри в гората а се обърна кръгом - ей така - в движение, сковано като робот, тръгна към колата, наведе се и взе един камък. Очите му си оставаха безизразни, но устата му се изкриви в гримаса, подобна на усмивка, а от устата му потече слюнка. Останах като хипнотизиран, докато малоумното завъртя ръка и запрати камъка в предното стъкло на колата. Улучи горния десен ъгъл. Стъклото се пропука във вид на паяжина, но остана цяло. Симбиоза, да. Ето каква му била основната роля на малоумното - отварачка - отварачка за консерви. Сетих се за изпотрошените стъкла на прозорците и изкъртените врати на къщите... Отворени консерви... Вълците се изправиха възбудено на крака и се подредиха в кръг около колата, готови за скок. Инстинктите им работеха, това всъщност беше условния рефлекс описан от Павлов - и преди се беше случвало. Усещаха... Камък - счупено стъкло - месо... Бяха вече гладни. Бяха преживели зимните месеци, но храната беше свършила...
Симбиоза... Никога не бях чувал за друг подобен случай, но тази дума неизбежно се завърташе в главата ми, колкото пъти видех човека и вълците, действащи в синхрон. Той им осигуряваше прехрана, а те какво му даваха? Социална среда? Глупости. Социален живот при животни? Сетих се за клошарите по градовете, всеки от тях придружаван от по няколко бездомни песа. Какво получаваха те от кучетата? Само закрила ли? Социална среда чак едва ли, но при всички положения трябваше да е нещо подобно. Ерзац любов, ерзац приятелство, ерзац взаимопомощ. Но на тези нещастници всъщност не им е била дадена никаква възможност да разберат че тия чувства са заместител. Най - малко на това същество пред мен, осъдено от хората да прекара живота си връзван и сигурно бит, отритнат от себеподобните си, тук в това село на края на всички пътища и на ръба на цивилизацията...
Взех щангата и ножа за отбрана, а човека се наведе още веднъж и си избра по - голям камък. Хвърлих инструментите на седалката до мене, минах на задната седалка и свалих бързо кората, която разделяше багажното отделение от купето, след което се върнах на предната седалка и я притиснах към предното стъкло. Нагласих я колкото може по-плътно и я затиснах с рамо. Не беше кой знае каква защита, просто още една преграда пред камъка. Все пак не можех да се барикадирам, нямаше с какво, трябваше просто да остана жив докато дойдат спасителите. Зашепнах молитва, затворил очи.
Усетих удар и рамото ми изтръпна. Чу се звън от строшено стъкло и барикадата ми изпращя, но камъка не успя да пробие кората. Зачудих се колко ли време ще му трябва на малоумното да се сети да атакува отстрани, или отзад, и докога ще сколасвам да удържам здрава консервата си... Тъкмо си погледнах часовника, опитвайки се да пресметна колко още време ще ми трябва, когато чух първия изстрел. Вълците изглежда бяха превъзбудени от предстоящия пир и не бяха усетили идващата джипка и ловците. Може би и никога не бяха гърмели по тях, защото въобще не реагираха. Стояха застинали, като на гюме, докато преброих шест изстрела, два от които пропуснаха. Четири обаче бяха в целта и съответния брой от вълците се затъркаляха по земята, всеки пострадал в различна степен, но всички почти смъртоносно. Първо малоумното се осъзна и хукна към гората, при което изчезна от погледа ми, а след него един по един от сцената се изнесоха и вълците, но достатъчно бавно за да останат още няколко тежко ранени или мъртви на място.
Върнах кората на мястото и, извадих цигара от кутията, някак си успях да я запаля с треперещите си пръсти и дълбоко вдишах първия дим. Наблюдавах приближаващата се група мъже без да излизам от колата. Вървяха тримата един до друг, пристъпяйки внимателно, почти като във войнишки строй, а цевите на пушките им сочеха на всички посоки. Адреналина им почти физически се усещаше. Мен, напротив, беше ме обхванало огромно спокойствие след първоначалното облекчение и дори се усмихнах, представяйки си изумените физиономии на отец Йоан и игумена, когато им разкажа преживелиците си. " Мисля че равновесието вече е нарушено" - беше ми казал отец Йоан... Беше ми говорил за земетресението миналата година, за трите горски пожара в района през изминалото лято, предизвикани от светкавици, за голямото наводнение през септември... Само ако знаеше колко е прав... Равновесието беше нарушено наистина, и то как... Проекта трябваше да почака за известно време. Беше се появило нещо много по- важно за вършене. Нещо, което можех единствено аз да свърша. Да те видим сега, Николай що за журналист си. Щях да имам своите пет минути слава, това беше безспорно. Само след няколко часа в това опустяло селце щеше да гъмжи от хора- полиция, следователи, прокурори, близки на загиналите... И колеги разбира се - журналисти, репортери от всички медии и печатни, и телевизии, агенции. Това щеше да бъде сензация, а аз щях да съм главното действащо лице. Щях да разказвам много, това също беше ясно. Първо на тримата ловци, после на полицията, на роднините, на отец Йоан и игумена, на журналистите. И тук виждах моята роля - щях да имам шанс да помогна - на селото, на църквата, на отец Йоан, на себе си и може би нескромно, но ако отеца беше прав - и на всички хора които страдаха от нарушаването на равновесието. Трябваше да давам интервюта, да ходя на срещи с политици - местна власт, държавна власт, навсякъде където ме поканят. А ако не ме поканят някъде - аз да искам среща - трябваше да използвам цялото си красноречие, трябваше да използвам всяка симпатия, която успея да предизвикам - и в отделни хора, и в организации. Трябваше да инициирам благотворителни кампании и непременно да осигуря и пари. Задачата беше една - възстановяване и вдъхване на нов живот на селото и църквата тук. След три дена максимум валяците и асфалтиращите машини трябваше да са в началото на пътя! След третия ден друга сензация можеше да измести тази и обещанията, които вече получавах във въображението си, никога да не се осъществят. Не можех да си го позволя. Дължах го не само на църквата, дължах го на собствената си вяра, на вярата си че Господ не случайно ме беше поставил на това изпитание, през което бях преминал с негова помощ. Щях да направя всичко по силите си - пътя, телефонния кабел, занемарените къщи да бъдат ремонтирани и готови за нов живот. Това ми бяха приоритетите на първо време. После следваха проекта, и автобусите с туристи. И тук също виждах предимствата на известността.
Бях се отпуснал на седалката, със затворени очи и цигара в ръка, която машинално изтръсквах през отворения прозорец. Беше настанала няколкоминутна тишина след която изведнъж ме стресна изстрел. Отворих очи и видях тримата мъже заобиколили един вълк. Пушката на бай Горан сочеше към него, а от цевите излизаше лек дим. Този вълк си беше там и преди, за втори път ли го убиваха? В началото не разбрах какво става, но после се досетих. " Даваха милост" - мисля че такъв е бил термина, който са използвали хората преди много време по бойните полета. Милостта на бързата смърт...
Спасителите ми бяха приключили с обиколката и с бавни крачки запристъпваха към мен. Бяха смутени и несигурни. Сигурно се чудеха дали съм добре с психиката, а и физически. Бяха ме видели със затворени очи, и че пуша, бяха сигурни че съм жив, но нищо повече. Така и не бяхме си казали все още нищо, бяхме прекалено заети - те с вълците, а аз с мислите си.
Усмихнах се, отворих вратата на колата и излязох да ги пресрещна, да ги прегърна един по един и да им благодаря.