автор: kasiana

Първа глава

Поли, Мъничето и Художника


       Беше се излегнала върху перваза на терасата и мъркаше предоволна под лъчите на топлото есенно Слънце. Голямото му кехлибарено око се бе вторачило в нейните вертикално разположени котешки зеници, които с любопитство наблюдаваха играта на ято врабчета в клоните на трепетликата. От време на време те се шмугваха и между жълтите листа на лозницата, която Зъболекарят бе посадил преди години под терасата на апартамента си.
       – Поли, Поли!
       Бялата ангорска котка, с рижаво сърцевидно петно под брадичката, чу името си и позна гласа на Мъничето. Тя се изправи, стъпи грациозно на четирите си лапички, вирна радостно пухкавата си опашка и надникна в двора.
       Под терасата, ококорило красивите си очета с цвят на кестен, я гледаше русокосо румено момиченце с розова баретка, изпод която се спускаха две дълги плитки с розови панделки.
       – Поли, искаш ли да си поиграем? Скучно ми е сама. Татко и мама са на работа, кака е на училище, а леля чете за изпити в университета. – изчурулика гласчето на хубавелката.
       Ангорката се разходи важно по перваза на терасата, наблюдавайки Мъничето. Тя се чудеше кой бе избрал това име на момиченцето. Според нея, то в никакъв случай не заслужаваше да го наричат така, защото въобще не изглеждаше малко за шестте си години.
       – Хайде, красавице, слез долу да си поиграем. – ласкаво-умолително изчурулика русокоската – Виж какво топче си изплетох вчера от вълнени конци. Избродирах му очички, носленце и устенца, на темето му приших ластик, другия край на който завързах за едно пръстенче.
       Мъничето извади от джобчето на розовото си шлиферче новата играчка, наниза пръстенчето на безименния пръст на дясната си ръка и започна да движи китката си нагоре-надолу, при което топчето ту се удряше в дланта на момиченцето, ту весело подскачаше насам-натам.
       Ловният инстинкт у Поли се събуди. Тя измяука от удоволствие и пъргаво слезе по извитото стебло на лозницата.
       Очичките на топчето се смееха закачливо. Ангорката се изправи, протегна се нагоре, дебнейки движенията му. Предните ù лапички чевръсто го докоснаха и заподмятаха насам-натам. Лицето на Мъничето грейна от щастие и от устицата му избликнаха радостни възклицания.
       В разгара на играта по улицата прелетя Художника, яхнал своя чер „Диамант”. Той издзиндзирика със звънеца на лъскавия велосипед и спря пред ателието си до кварталното кино „Одеон”.
       Щом съгледа Художника, Поли забрави за Мъничето и хукна след него. Младият мъж и пухкавата ангорка бяха добри приятели от деня, в който тя и дъщерята на Зъболекаря му позираха за картина, с която Художника спечели областния конкурс на портретистите. Но с Мъничето не се познаваха официално, въпреки, че бяха се виждали отдалече.
       Момиченцето понечи да тръгне след Поли, но реши, че не е редно да общува с непознат човек, пък бил той приятел на ангорката. Докато Мъничето се чудеше какво да стори, пухкавелката доприпка обратно в общия двор на двата жилищни блока, измяука галено, дръпна с едната си лапичка топчето, което висеше на ластика, и го затегли към ателието на Художника.
       Той бе прибрал велосипеда си вътре и, застанал до вратата, наблюдаваше с интерес момиченцето и котето на братовчедка си Лили – дъщерята на Зъболекаря. Усмихна се весело и понеже познаваше упоритостта на Поли, скръсти ръце на гърдите си и зачака търпеливо усилията на ангорката да се увенчаят с успех.
       Мъничето също се усмихна и, макар нерешително, тръгна след котето.
       –Здравей, мило дете, аз съм Мартин Мартинов – племенник на Зъболекаря. – представи се Художника, когато Мъничето и Поли спряха пред ателието му – А мога ли да знам твоето име?
       –Пауловния – тихо смотолеви Мъничето и бузките му пламнаха досущ като панделките му.
        Поли се ококори. Тя за пръв път чуваше подобно име. То ù се стори още по-чудновато от прякора на момиченцето.
       –Интересно име. Но защо се изчерви? – учуди се Мартинов.
       –Защото е изчанчено и не го харесвам. – почти изхълца Мъничето.
       –Знаеш ли какво означава? – попита младият мъж.
       –Да. Име на дърво, кръстено на дъщерята на руския цар Павел не знам кой си…
       –Която по-късно става нидерландска кралица – допълни Мартинов, който усети, че момиченцето се чувства некомфортно с името си.
       –Знам. Това дърво е познато в Китай и Япония от древни времена. Там го наричат Изумрудено или Императорско…
       –И въпреки това не го харесваш? – учуди се Мартинов, но любопитен да узнае как Мъничето се е сдобило с това име, попита:
       –Ако не е тайна, чия е идеята да се казваш така?
       И в същия миг съжали за изречените думи, защото в погледа на момиченцето засвяткаха отблясъците на противоречиви чувства, бушуващи в душата му. И тъкмо щеше да се извини на Мъничето, когато то дяволито изстреля неочакван от него отговор:
       –На кръстницата ми, баба попадия – графиня Орлова…
Мартинов зяпна от удивление, чувайки последното уточнение…И тъкмо се канеше да попита за споменатата графиня, когато Пауловния рече:
       –Не го харесвам, ама никак не го харесвам това име, защото е нещо като мелез – човеко-дървено-оловно…
       „По своята детска логика Мъничето си е съвсем право.” – помисли си Мартинов и попита примирително-дружелюбно малката чаровница:
       –Щом си в духовно противоречие с името си, малка госпожице, аз може ли да ти викам Поли, съгласна ли си? – попита художникът – В Поли има четири букви от твоето име.
       Момиченцето не отговори нищо, само се усмихна загадъчно…
       Ангорката обаче наостри уши. Искаше ù се да попита племенника на Зъболекаря как тя и Мъничето ще разбират към коя от двете се обръща, когато са заедно. Но той веднага разсея страховете ù.
       –Спокойно, писанке!. За да не се обърквате, към теб ще се обръщам само с Поли, а към приятелката ти – с мис Поли. Доволни ли сте?
       Поли завъртя весело опашка, Пауловния се усмихна и тримата влязоха в ателието на Художника.