автор: Albatros

Дали когато славейчето пее,
не ни говори мировата скръб?
Дори и пистолетите в музея
понякога опасно стрелят в гръб.

На раните ти някой капе восък –
и гледаш го с добра човещинка.
Но колко му е да те шамароса
приятелски протегната ръка?

Дали когато иде ти момиче,
при теб не спира вещицата зла?
А ти наместваш с жеста си привичен
отново розовите очила?

Дали със страх не си прочел писмото,
предназначено може би за друг?
Със лявата – щом гали те животът,
в миг дясната се свива във юмрук.

И вярваш, все тъй вярваш, че ще бъде
от влъхвите реденото за теб.
В килията на този свят – осъден! –
ти си свободен като вятър в степ.

Нечаканото винаги пристига.
Мечтаното си тръгва, без да щем.
Животът е единствената книга,
която ние пишем – и четем.