автор: rajsun

(останала от ланския сняг)))

Горе, хей,
дето очите не видят,
седи змей,
или Бог,
или, да речем, самодива.

Той, или тя, да речем,
кара мелница.
Тя се върти.
В нея сипано всичко,
което виждаме, казваме,
аз, той, ти...

И се сипе туй бяло брашно,
туй студеното млúво.
Прахоляк от брашното се сипе – паспáл! -
от билó и не бúло.
Ние му викаме сняг.
След това се стопява
и става на кал.

Това е снегът.
Вода в някакъв образ нетраен.
А какво е светът?
Силата, дето със нас си играе?

Щях да кажа мираж,
но на болката как да й кажеш илюзия?
Нали всеки е някаква крачеща болка?
Нямам очи да го кажа пред хората, нямам кураж.
А и не бих посъветвал така да говорим за другия.

Да, светът е щастлив –
да си здрав
и да има къде да се сгрееш и хапнеш.
И снегът е красив!
Да не си му в студените лапи.

Туй го казахме вече.
Снегът е млúво,
на времето млúво изстинало.
Млъквам, че ще взема и аз да простина!

А и стихчето, гледай,
станало криво,
като някоя крива пъртина)))