автор: mamontovo_dyrvo

***
Беше двадесет и четвърти декември. По обяд. Хората се готвеха за Бъдни вечер. Веселото натроение щъкаше из пространството. В подлеза на Софийския университет имаше много народ – някои купуваха я коледен подарък, я някаква добавка за трапезата, други просто зяпаха. Един възрастен симпатяга, нахлупил на голата си глава шапка на „Чикаго булс”, бавно потропваше със сивото си бастунче.
Всъщност бастунът не издаваше звук, зашото собственикът му беше залепил върху накрайника кръгли парченца корк. Просто мразеше да чува този звук. Изведнъж, пред големия хранителен магазин въоръжените му с китайски цайси очи фокусираха долу вляво една двайсетачка. Верно беше! Двайсет кинта! Е гати късмета! Настъпи я светкавично, като клоун в цирка, изпусна си бастуна и клекна. И докато едно момче му подаде подпирачката вдигайки го, банкнотата вече лежеше сгъната в лявата му ръка. Голям кеф! Това си беше поличба, да намериш мангизи на Бъдни вечер, точно пред магазина за кльопачка. Дааа...тази Коледа ще е с пържола! Никакви кисели млека! Тази Коледа ще е истинска. И зави нетърпеливо към магазина. Коледното настроение го всмукна и го запрати право на щанда с пържолите. Всичко стана толково бързо, че не забеляза странния тип с кафявото бомбе, чиито поглед зорко шареше по земята, сякаш търсеше нещо. „Бомбето” се спря, огледа се безпомощно, завъртя се и се върна назад. Пак претърси периметъра, погледна и в кошчетата за боклук пред входа. Стигна чак до букета от разноцветни чадъри, натъркаляни по плочника, които една женица продаваше. Двамата ги разбутаха. Нямаше нищо.
„Пенсията ще дойде чак на седми догодина” – мислеше си в това време късметлията. „Манна небесна се оказа коледната банкнота. Кой ли я беше изпуснал? Дали беше открил липсата и? Сигурно псуваше вече съдбата. Кофти за човека. А той се радваше като ученик на когото са писали петица по география”. Постоя пред пържолите замислен, огледа жужащото пъстрило, което пазаруваше като бясно, после се обърна рязко и пое към изхода. Излезе и забърза накуцвайки към градинката пред унивеситета. И тогава видя с периферното си зрение странника, приседнал на земята. Държеше с две ръце главата си. Очите му блуждаеха. Едно кафяво бомбе лежеше до него..
„Така не се проси, трябва да гледа хората в очите...да мрънка...а бе да прави нещо” – такава мисъл мина през главата на късметлията. Бог знае защо го заговори.
- Как е наборе, върви ли бизнесът?
Човекът подскочи, сепнат от въпроса му.
- Какъв бизнес бе, аркадаш, нещо си се объркал... – после забеляза бомбето – а това ли? Не бе, не прося, просто ми се случи неприятност. Върви си по пътя, благодаря ти...
- Какво има, да не ти е лошо нещо? Да викна лекар, а?
- Не, не, добре съм, здрав съм. Просто загубих едни пари...Моля те, остави ме!
- Много ли пари? Кофти случка – клекна до него бастунджията.
- Всичките. Двадесет лева. Цяла година ги събирах за Коледа. Да купя шоколади на внучката. Тя е в един дом, сираче е, не мога да я гледам сам...А сега...Благодаря за съчувствието. Чадърджийката ми каза, че май един с бастун ги намерил, ама не била сигурна...Халал да са му, може и той да има нужда...
Привърженикът на „Чикаго булс” намести шапката си, бръкна в левия джоб, извади двайсетачката и я пусна в бомбето:
-Вземи, ето...
-Ти си луд, за какво – човекът взе банкнотата, погледна я, понечи да му я върне, но не го направи – чакай, ама това е моята хартийка, помня серийния номер... как така, ти...
- Аз съм онзи, с бастуна...при пържолите ме загриза нещо...почувствах се виновен... И се запътих към „Александър Невски”, да дам парите на дядо Добри. Тогава те видях... Айде, чао! Весела Коледа!
- Ти си бог. Да знаеш, бог си!
„Да бе – помисли си късметлията докато се отдалечаваше – бог...на киселото мляко.


***
Сутеренът беше малък. Горе долу три на два и петдесет. Но достатъчен. И добре подреден – легло, постлано с излиняло родопско одеало, малък гардероб, полупразен – полупълен, маса със самотен като пясъчна пустиня плот, два стола, единият разклинен, хладилник „Мраз”, от преди четиридесет години ...и това беше. А, и една библиотечка, с малко наредени книги, кои любими, кои непродаваеми. На собственика не му се продаваха за по десет стотинки на кило на оня в пункта.Дори когато беше гладен. Беше зима, двадест и четвърти декември, на обяд. Навън беше лют студ, май за Коледа щеше да се белне, както си му е редът. В стаичката обаче беше топло. Една хоризонтална тръба, излизаща от абонатната станция пръскаше топлите си ласки из пространството. Белокосият собственик на палата беше махнал изолацията от стъклена вата и така осигуряваше зимното си благоденствие. Сега обличаше вехтото си палто, за да осигури и малко стомашно благоденствие. Смяташе да посети малката бакалийка на Даньо и Евата. Беше запазил едни пет лева, специално за празниците. Щеше да си купи кисело мляко и малко кренвирши. От онези, евтинджоските. Захар имаше още. А, да и хляб. Закопча се и посегна към третия том от разказите на Чандлър. Там, между сто четиридесет и втора и сто четиридесет и трета страница беше неговия банков сейф. Набра шифъра – 142143, това си беше негова игра, секретът щракна и сейфът зина. Но вместо авоари, там се мъдреше една бележка.
„ Извинявай, имах нужда от тези пари. Голяма. Не съм ровил, ъгълчето на петарката стърчеше от томчето.Ако мога, ще ти ги върна някой ден.”
И подпис: Филип Марлоу.
PS. Благодаря ти!
Любителят на криминалните четива зяпна. „Хе, сигурно е имал нужда...ама...” Когато преди месец намери мокрия до кости странник пред входа и го вкара да се изсуши, въобще и през ум не му мина, че ще последва такава ексцесия. Даде му останалото крайщниче хляб, да се засити, последните сто грама ракия, да се сгрее, фанелка и гащи, да е сух. Просна дрехите му на абонатната тръба. Постла му да преспи, е, на земята, но мазетата зиме са топли. Взеха си довиждане на сутринта. А виж какви ги е свършил...Жив и здрав, имал нужда, намерил, взел...
”Еееех, Филипе, Филипе, една петарка не успя да опазиш! Голям детектив си, няма що...” Филип Марлоу се изчерви смутено.
Сега трябваше да поиска заплануваните лакомства на вересия. Дано Даньо е в настроение... иначе пишките може и да артисат. Излезе. След десет метра се метна за една спирка на автобуса, дошъл като по поръчка. Слезе и хлътна в бакалницата. Чорбаджиите бяха в добро настроение. Леко пийнали. Поздравиха и го почерпиха. После си получи вересията – киселите млека, килото кренвирши и самуна хляб. Пожелаха си весели празници и той си тръгна. Пеша.
Току до блока забеляза Бобо, кварталния бездомник. С унила физиономия ровичкаше в контейнера за плячка.
- Как е, Бобо?
- Здрасти, брато! Кофти...Миналата година някой беше изхвърлил голямо парче месо. Опаковано даже...Сега и обелки от картофи няма. Кофти...Ама свикнал съм... Ще се оправя някак си.
Белокосият бръкна в найлоновия плик. Извади кренвиршите.
- Заповядай! Весела Коледа! – и помъкна кофичките с кисело мляко към подземния си дом.
***
Кварталното магазинче за парфюмерия, малко и спретнато, още не беше затворило на двадесет и четвърти декември. Вътре ухаеше приятно. Пълничката, винаги начервосана блондинка, блееше самотно в очакване на някой заблуден клиент. Откакто откриха онзи голям супермарткет бизнесът се изпари. Какво ти, направо сублимира, толкова евтини козметики продаваха там. Хапна поредната вафла „Мура”, протегна се за червилото, да се лустроса малко и тогава вратата тропна. Дебеланката вдигна глава и слисано отвори уста.
Срещу нея стоеше някакво човече, с бастун в лявата ръка, с нахлупен ниско кариран каскет, с черно домино на очите, и пищов, насочен право към алените и устни.
- Това е обир! Ръцете на тезгяха! Никакви паник – бутони! Давай оборота! Не си играй с живота! – човечето в стремежа си да бъде злокобен не усещаше фалцета си. Вместо да плаши, самото то изглеждаше уплашено.
Красавицата се окопити, погледна го презрително и издудна с гръдния си тембър:
- Няма паник бутони, няма оборот, нищо няма, криза. Ще го затваряме. Супера ни уби. Разкарай се от тук. Сбъркал си адреса.
Обирджияте се опули, но това не се видя под доминото. Поогледа се и доволно ухилено попита:
- Какво е това зад теб, дето виси на най-горния рафт, зеленото там?
- Това ли? Това е талисманът. Десет долара. Виси от откриването на магазина, десет години вече.
- Харесва ми, дай го бързо. Айде качи се на стола и го дай!
- Ама... – но пистолетът си е пистолет, ударникът му изщрака зловещо и тя покачи кръглия си, стегнат задник на стола. Човечето се облиза. След миг валутата лежеше на щанда. Ръката му светкавично пъхна плячката в бездънния джоб. Бандитът заотстъпва заднешком, бързо трясна вратата и се стопи в мрака.
Хубавицата се ухили, бръкна под рафта, извади от един плик оборота за деня и го сложи в чантата си. После се обади на шефа и му разказа за обира. Свили целия оборот. Петдесет и три кинта. Попита какво да прави. Шефът изруга, после каза, че за тези пари няма нужда да вика полиция и затвори.
Гангстерът през това време се освободи от доминото захвърляйки го в контейнера, който се изпречи пред него, метна и детската играчка – пистолет в съседния. Сбогом на оръжията. Почти тичешком пресече булеварда и спря пред чейндж бюрото на ъгъла миг преди да го затворят.
- Искам да сменя долари. Какъв е курс купува? – цифрата му хареса и подаде банкнотата през гишето.
След пет секунди десетте долара го праснаха по главата, превърнати в смачкана топка:
- Тъпак, изчезвай от тук с това ксерокопие, че ако рипна!!!
Гангстерът занемя, неистов гняв го обзе. „ Да тръгне без очила! Ама как да ги тури под доминото? Мамка и и курва, изработи го!”. Бързо се върна при контейнерите, нахлузи изцапаното с лютеница домино, намери след кратко ровене пищова и шепнейки ”гадино, сега ти е... маменцето” се озова пред уви, затворената вече парфюмерия. Гладен и тъжен. С няколко кисели млека на малкото си балконче.
Отсреща примамливо светеше лъскавия супермаркет.
„Дали да не взема да го...не, неее” – отхвърли тази възможност свирепият грабител и понечи да метне в контейнерите обирджийските си атрибути. В този миг забеляза едно цигане да го наблюдава с ококорени очи. Подаде му пищова и го погали по главицата:
- Весела Коледа, мойто момче!
Рекламна песничка за кисело мляко звучеше в ушите му.