автор: Ray

Светът е толкова голям,
а моето сърце понякога не стига
да го побере. И се надига -
на пръсти, да го зърне от високо.
Но това високо не е никак на дълбоко.
И изплува като тапа.
Като както дядо вади ряпа.
От болката и от налягането.
Чупи пръстите и пада.
Сърцето ми понякога е малко,
когато свива се във своето пространство
и в упоритото си постоянство
чертае смисъла във своята си малка рамка.
И за което няма място се тревожи. Опитва се
във съществуващи калъпи да го сложи,
а хич на ум не иде му, че може да порастне.
Добре поне, че утрото е, за да види ясно.
Да спре и да помисли. От себе си да се откаже.
Та в себе си да се намери. И да успее да го каже.