автор: Marta

Една зле наранена илюзия,
пронизана, не смъртоносно чак
и все пак доста надълбоко
улучена
залиташе по улицата.
Подпираше се по колите,
свиреха и с клаксони те,
дори веднъж
спирачки се набиха.
Подвикваха и минувачите-
"ей, вие, нещо ви стърчи,
добре ли сте?"
А други я заобикаляха
внимателно.
Някои пресичаха отсреща.
А имаше такива, които се
присмиваха, хаха, забавно
им се виждаше
туй нейно лъкатушене,
политане, задържане,
подпиране, преспъване.
Илюзията имаше в гърба си
една разочароваща стрела.
Една невинна уж,
подхвърлена шега,
а как дълбоко я улучи
и как изобщо и се случи.
Така ефирна, розова преди,
сега прегъната на две
едвам върви.
"И струва ли си тъй да продължава",
запита се,
представяте ли си каква дълбока рана
небрежно метната дума и отвори-
"Илюзиите вече не вървят,
фабриката откога затвори."

О тя да стигне само у дома,
там розовите очила забравила е
върху телевизора.
През тях отново ще надникне
и раната И тъй ще стихне.
Илюзията се преспъваше
към къщи
и мислеше си как ще е същото.