автор: blagova

Когато подбират дестинациите си за ваканция, някои хора се интересуват единствено от климата и плажовете, от цените и атракциите или от музеите и бутиците. И грешат. Едва ли ще ви изненадам, но едно от най-приятните неща на новото място, на което ще отидете, би могло да бъде храната. Дори да не сте гастрономи или изкушени от кулинарията и хапването да не е вашата страст. Не са нужни специални сетива и познания, обучение в университет или практика. Достатъчни са вкусовите ви рецептори. И апетит.
Любовта преминавала през стомаха, казват. Така че, ако не искате в новооткритото от вас местенце тя да е сляпа или несподелена, предварително се запознайте с кулинарните специалитети, предлагани там. Да не се окаже, че сте минали край Хеопсовата пирамида и не сте разбрали за това.
Кулинарната специфика е част от културата на даден народ, брънка от характеристиката му, от религиозната принадлежност и най-вече от фината настройка на естетическото му чувство към нещата от живота.
… За мен лично храната никога не е била приоритет. Родена във време на повсеместен социалистически недоимък и в по-голямата част от съзнателния си живот ползвала услугите на ученически, студентски и служебен стол – храната бе просто необходимо гориво, при това в редица случаи не много възбуждащо апетита. Вкусовите ни рецептори бяха оставени необезпокоявани, което се считаше за нещо нормално. Все още е жив споменът за някакъв „славянски гювеч”, сервиран в чиния от алпака, и силно разреден компот от сини сливи в купичка от същия метал. За покривката, обръщана и от двете страни за икономия – да не говорим!
Лишени бяхме от фантазии, породени от съблазнително отрупани витрини. За разнообразието на колбаси и плодове нямахме и представа. Гастрономическа пустош! Дори кренвиршите бяха деликатес, ако успееш да се наредиш на опашка при доставянето им в супермаркета. Не знаехме, че бананите са жълти на цвят, тъй като единствено в навечерието на Нова година се продаваха - зелени и недозрели. Трябваше да престоят седмица, да омекнат, да потъмнеят и едва тогава да станат годни за ядене.
Единствените хубави спомени са от „свинско погребение” у някой роднина. Парченце от опърлено ухо и овъглена пържола с късче топла кървавица събуждаха неподозирани вкусови преживявания. В останалото време от зимния сезон любимото семейно ястие си беше свинско със зеле. През лятото – пържени чушки в доматен сос и каша от домашна кокошка с клончета прясна чубрица по бабината рецепта. Нямала съм с какво да ги сравнявам, затова това са най-вкусните ми детски спомени. Наивна розова носталгия!
Много по-късно, когато науките вече бяха попреминал етап и аз самата се опитвах да бъда успешна домакиня, кухнята ме приемаше постепенно и с не особен ентусиазъм.
Писано било да измине още един дълъг период от моя живот, за да се открехне пред мен божественото провидение, че кулинарията е Изкуство. Няма да е пресилено, ако кажа, че това е моята лична повратна точка в отношението ми към храната. И къде мислите, че я получих?... Във Франция,разбира се!
Не само заради това, което съм опитала там. При огромното изобилие и разнообразие, най-вероятно, то е „капка в морето”. Става въпрос за цялостното изживяване от елегантно подредената маса, дегустацията на виното и ястието, до финала със сирената и безплатната чашка коняк, придружаваща фиша със сметката. Порази ме вниманието към детайла – от покривката до приборите върху нея. Съчетани по тоналност, а понякога и по орнаменти.
В стресовото съвременно ежедневие и аз, както повечето мои еманципирани връстнички, храненето нерядко е на крак, набързо, между другото. Ето защо за мен това беше особен случай, приключение. За французите си е ежедневие – тяхна любовна връзка с храната. Казват, че през цялата им история те са обръщали особено внимание на онова, което ядат и как го ядат, отколкото всяка друга нация по света. И това важи за всички нива на обществото – от президента до провинциалиста. Voila`- свобода, равенство, братство в действие!
Не че Макдоналдс, Кентъки, дюнерите и пиците на парче не са полазили и във Франция. Има ги. Но ми се струва, че традициите тук са по-здрави от всякъде другаде и гастрономията удържа позициите си срещу нашествията на индустриалната храна.
В другите страни има звезди на спорта и телевизията, тук има звездни готвачи. Не е рядкост средният французин да измине значително разстояние, за да посети ресторант, прославил се със свой специалитет и после да се връща многократно пак там. Защото пътуването си е струвало.
Какво е учудването ми, че този ресторант може да се намира в някоя тясна и забутана уличка на провинциално градче или на безлюден хълм сред горската пустош. Славата, че там приготвят превъзходно и топящо се в устата ястие, се предава от уста на уста и заведението цъфти и преуспява. Храната винаги е добра, една и съща и е отворено през цялата година.
Впечатленията ми съвсем не са теоретични. Посвещавам ви в това от първо лице и преки впечатления. Придобити не къде да е, а във възпятата от редица класици Южна Франция. Без предварителен „пъклен” план, най-вероятно неочаквано и за тях самите, нашите дългогодишни приятели Ружка и Жоро, живеещи над 10 години в това невероятно земно кътче ни „ръкоположиха” в поклонници на свещените тайни на френската кухня. По най-тривиалния начин.
Наближаваше обяд, нямахме идея какво да приготвим и момчетата предложиха да хапнем навън. Жоро се сети, че техни гости превъзнасяли телешкото на ресторант, намиращ се на някакъв „сойкин връх” Тапис, иначе безлюдно място. Повдигнахме рамене, скептично приемайки предложението, но идеята да се разведрим преди да заглушим стърженето на щурците в стомасите ни допадна и потеглихме натам.
През нощта бе валяло и ниско над земята се стелеше призрачна пелена. Мъглата пълзеше по долината, прикриваше стволовете на вече обагрените от есента дървета, но не докосваше възвишенията на Пиренеите . Веригите `и, на фона на избистреното до лазур небе, напомняха гланцирана пощенска картичка. Кротка на вид, но с подмолен и силен характер рекичка, разделяше планинския хребет, образувайки дълбок каньон.
Нищо не изостря апетита така, както добрата цел. Неусетно се озоваваме на издирвания хълм и пред въпросния ресторант. Невероятно място! След голата поляна, окантована с високи ели, пътят се спуска стръмно надолу към долина. Обособена тераса - паркинг, изцяло е заета от коли. Докато момчетата открият свободно място за паркиране, ние вдишваме с пълни гърди свежия въздух и се любуваме на триизмерния изглед от птичи поглед. Там някъде в долината вече е Испания.
Срещу нас е ресторантът „Can Mach”. С наклонен алпийски покрив, каменна облицовка и неприсъща за пейзажа и надморската височина внушителна палма пред входа. Странна приумица на собствениците.
Влизаме и ахваме. Обикновен делничен ден е, а в огромната на две нива зала ,вече почти всички маси са заети. По облицованите в дърво стени – усмихнати глигански глави. Мила сервитьорка ни съпровожда до единствената свободна маса. След секунди пред нас кацва кана с прясна вода, панерче с хрупкава багета и купичка ароматна разядка. Не ни е нужно време за разучаване на менюто. Знаем защо сме тук, а и болшинството от съседите ни, като в мълчалива религиозна медитация, вече се наслаждават на прочулото се ястие. Докато гърците използват общата трапеза за оживени разговори и шумни дискусии, при французите е точно обратното. След краткото възклицание на одобрение те се концентрират върху чинията си, за да извлекат цялото удоволствие от храната. Консумират бавно и дори забравят да поглеждат часовниците си, докато накрая апетитът им не е задоволен.
Втурваме се да последваме примера им, тъй като пред нас вече е димящото плато със задушено телешко в гъбен сос. Не че за първи път го чуваме, не че не сме яли нещо подобно. Казвам ви, всеки път щом започна го да описвам, устата ми се изпълва с невероятния вкус и споменът оживява. Ще подчертая, че щом е казано „телешко”, то е такова и нито година повече над младенческата му възраст. Месото е толкова крехко, че от задушаването и проникването на ароматния сос наистина се топи в устата. Върховно! Питаме за рецептата. Сервитьорката се усмихва: „Нищо сложно, но тайната за подправките знае единствено шеф-готвача”. Нашето любопитство изкушава същия да надникне от кухнята и да ни удостои с присъствието си. Подава ръка, изслушва комплиментите и щастлив от оценката, прави церемониална обиколка по масите, сподирян от възгласи. По-късно, веднага щом се върнахме в България, реших да направя същото телешко. При цялото ми старание, „баене” и изобретателност – не се получи. Без приятелите, без обстановката, без тайните на шеф-готвача – никога не е същото!
Бях чела някъде, че „ религията на Франция е храната”. Стори ми се невероятно и арогантно. Мислех си, виното – може би, но за храната - прекалено! От друга страна популярно скорошно изследване свежда процента на французите, редовно посещаващи църква до нищожните 10 %. Като се замисля, в удостоените с присъствието ни няколко катедрали - при цялата им пищност и разкош, не съм виждала толкова народ накуп, както в заведенията, в които имахме удоволствието да се отбием. Не е ли това най-убедителното доказателство за горе казаното от мен?
Естествено, французите имат стотици официални религиозни празници посветени на светци- закрилници. За каквото се сетите. Имат също толкова гастрономични празници – на трюфела, на охлюва, на жабешкото бутче, на гъшия дроб, на фермерското пиле, на младото вино и, отново, за каквото се сетите. Събрани накуп храна,вино и ваканция – сътворяват един безкраен всенароден празник.
Нашите приятели, вдъхновени от приятното изживяване в този отдалечен, но както се оказа небезизвестен ресторант, предложиха следващия път да опитаме и от френското агнешко. Ние, в България, си го позволяваме най-много 2 пъти годишно – на Великден и на Георгьовден. Останалите бели страни, оказва се, си го ядат целогодишно.
И така… следващия път пътуваме до близкото селце Корсави , където е малкото семейно ресторантче, известно с вкусното си агнешко. Собствениците са познато семейство на Ружка и Жоро и са предварително уведомени за нашето посещение. Оливие е готвачът, а Сидалия, очарователната съпруга-португалка, обслужва клиентите. Аз самата обичам да приготвям задушено агнешко и, по отзиви на близки, се справям доста добре. Любопитно ми е с какво тяхното агнешко е спечелило стомасите на кулинарно извисените и претенциозни французи.
Корсави е малко селце с 265 жители и е разположено на един от отсрещните склонове на Пиренеите на 1533 м надморска височина. Освен красивата и девствена природа, ароматът на диви билки и цветя – нищо особено. Ресторантчето, състоящо се от няколко маси, обаче е известно. И пълно с посетители не единствено от околността. „Само във Франция можеш да намериш такава храна сред нищото” – по думите на английския журналист Питър Мейл. Казано по друг повод, но с пълна сила важащо и за тук. Дали биха могли да поддържат нивото си, ако са принудени да разчитат само на местната клиентела? Много се съмнявам. Ето ви доказателство за това как французите полагат усилия да подкрепят добрите си готвачи и да опазят от фалит близкото ресторантче. Едва сега осъзнавам цялата истина в подхвърлената уж на шега фраза: „Ние почитаме стомаха и наши свещеници са шеф-готвачите. Предпочитаме да седим и да ядем, отколкото да коленичим и да се молим.”
Докато чакахме нашето агнешко, се състоя и първата ми среща с прословутия ябълков сайдер, сервиран със салатата за предястие. За него си струва да разкажа подробно, но… малко по-късно.
Собствениците, мили и сърдечни хора, ни засвидетелстват вниманието си за кратко. Непрекъснато пристигат нови посетители. А за агнешкото – със зачервена коричка, крехко и сочно дотолкова, че ножът е излишен прибор на масата, какво повече мога да добавя. По брадата ви потече от сока му, нали?
Вече знаем защо при изкусителното многообразие от средиземноморски дарове в изисканите менюта, Ружка винаги си поръчва агнешко. Няма изненади, няма експерименти – вкусът целогодишно и неизменно е един и същ. Превъзходен. Агнешкото е агнешко и никога овнешко! Източникът на месото е местен, известен и винаги един и същ. Агнетата живеят щастливо, пасат екологично-чиста трева и пият бистра планинска вода. Такава е съдбата и на фермерското пиле, хранено по традиционния начин – с каквото предлага природата. И не е нужно качеството да бъде инспектирано от специалните за тази цел служители на „Мишелин”. Най-безпристрастните оценители са обикновените консумиращи, предпочели да обядват точно тук.
Ако имате възможност да посетите френски хипермаркет, съветвам ви, обърнете внимание на рекламните етикети върху пакетите с месо. На тях, като в анимационно филмче, се мъдрят усмихнати муцунки на животни. Доволни, че ще ги сготви френски топ-готвач и че ще ощастливят нечий префинен стомах-ценител. Удостоени с почетен медал за качество на най-видното място на опаковката. Посмъртно, разбира се!
Обещах да ви разкажа за сайдера. Ще го направя сега, за да можете да позабравите за агнешкото и да имате време да подготвите вкусовите си рецептори за следващото ни кулинарно приключение.
Предупреждавам, в никакъв случай не сравнявяйте френския сайдер с известната в миналото наша напитка под същото наименование и аромат на малина. И второ: това е газирана напитка с 3-4 градусов алкохол, с изключително свеж плодов вкус, получен след ферментацията на специален сорт ябълки - полудив, леко кисел и растящ в областите Нормандия и Бретан. Ето защо и вкусът на сайдера е леко кисел, леко сладък и с ябълков аромат.
Любопитна е историята на тази втора по популярност напитка във Франция. Според древна легенда изобретението `и се приписва на Карл Велики / 8-9 век/. Случайно седнало охраненото благородно седалище на Негово величество върху торба с презрели ябълки. Смачкани, като в преса, от тях потекъл ферментирал сок и се получил сайдерът.
В друга, също толкова весела история откривателят е Гаскон - вироглавото прасе на селски фермер, което обикаляло овощните градини, бутало дърветата и, похапвайки ферментирали ябълки, се връщало в кочината вечно подпийнало. Който и да е откривателят – хвала му! Изстуден, леко газиран, леко алкохолен – сайдерът е мощно разхладително питие в летните горещини! Още една причина Бог да създаде ябълките!
Странното за мен обаче е, че столица на ежегодния фестивал на сайдера, не е някой френски град, а Франкфурт на Майн. Знам ли, сигурно има основателна причина за това!
Като се замисля, ако французите трябва да организират празник за всеки реномиран свой продукт , няма да стигне един годишен календар. Например, имат повече сирена, отколкото дни в годината – с всякаква консистенция, с всякакъв вкус. Сирена от крави, кози, овце. Сирена с билки, с подправки, с пипер или мариновани в зехтин. Да избереш едно–единствено от стотици е сред предизвикателствата в живота. Нямала съм удоволствието, но имам упоритата фантазия да присъствам на подобен кулинарен празник, панаир или бал. Казват, траели през целия уикенд. Дегустации, надяждане, състезания по скоростно пиене, влизане в братство, избиране на Кавалер на славата или Мис на празника са нищожна част от всичко, което се случва там.
В едно от следващите ни гостувания нашите приятели решават да ни заведат в малкия семеен ресторант на мадам Жана - „местната революционерка” на съседно село, намиращо се в долината Валеспир. Отдавна знаем нейната история. На младини мадам, рискувайки живота си, разнасяла позиви против немските окупатори, скрити в кошницата на велосипеда `и.
Потегляме към селското ресторантче не толкова гладни, колкото любопитни. Пред него - няколко дървени маси, застлани с карирани покривки. Стара лоза осигурява шарената сянка над тях, а сандъчетата с омърлушени мушкати отстрани допълват скромния интериор.
Прекрачваме прага и веднага установяваме, че стопаните явно не разчитат на посещения заради обстановката. Скромно, семпло, напомнящо повече на кръчма, отколкото на ресторант. Но… пълно с посетители, които вече са заети с обедното меню. Прекрачваме прага и всички глави се обръщат към нас – непознатите странници. Поздравяваме любезно и се настаняваме, посрещнати от дъщерята на мадам, която е и сервитьорката тук. Предварително сме информирани, че обедното меню e петстепенно, качествено и на прилична провинциална цена. Предястието е от домашно приготвени месни деликатеси, свежа багета и бутилка вино. Следва щедра зелена салата с резенчета домати. Едва сме приключили с всичко това, а младата жена вече е понесла към нас поднос с още топъл, внушителен по размер омлет, навит на руло и поръсен с парченца черен трюфел. „Уау”- възкликваме в един глас и четиримата!
Омлетът е пухкав, с мека кожица и ярко жълт на цвят. Онова жълто, което се получава само от яйцата на кокошки, отглеждани свободно в селския двор.
Мислим си, изядем ли го няма да имаме място за също толкова огромните порции от прочутото печено пиле, за достойнствата на което знаем предварително. Явно Рина, домашният любимец, ще благославя иначе неприятното отсъствие на стопаните си този ден - има и за нея от лакомствата.
Нашите приятели са познати и добре дошли и в това ресторантче, ето защо след кратка размяна на любезности, при нас идва и мадам. Жена на възраст над 80-те, със спокойни маниери и усмихнато лице. Заинтригувана е от факта, че сме от България, приета с последния транш в семейството на ЕС. С присъщото на всички възрастни хора любопитство ни разпитва любезно - какви сме по професия и с какво се занимаваме. Само да не беше се поинтересувала каква е средната заплата в България! Учудването `и е толкова силно и искрено: „ 300 евро?! Оля ля!...Как е възможно?... А вие защо не протестирате?” Изуменият `и поглед обхожда всяко едно от нашите уж интелигентно изглеждащи лица. Mon dieu, колко ли време ще ни отнеме, ако се навием да `и обясняваме, а и тя дали ще разбере и приеме аргументите ни за нашата обрулена държава?
Слава богу, самата тя тактично измества разговора в посока на омлета. Вече сме опитвали на друго място нещо подобно, но смесено с картофи. Тук за първи път ще опитаме с трюфели. Интригува ни как е постигната пухкавата консистенция. С енергично разбиване, което продължава и в тигана, казва. Опитахме с Ружка – е, не се получи! Получиха се „бъркани яйца с претенции за омлет”. Тайната на топ-готвача си остана тайна!
Веднъж в новинарска рубрика по интернет попаднах на такъв прелюбопитен факт: Английски журналист-пътешественик попаднал в Прованс на известната марка сирене „Ливаро”. Изял порядъчно количество от него, написал вдъхновен очерк, след което продажбата му се повишила двойно… На следващия празник на „Ливаро” кметът на едноименното градче, под съпровод от благодарствени овации на целокупното население, наградил мистър-лакомника с „Медал за особени заслуги”. Мисля си, ако мадам Жана случайно прочете моето есе, дали не би ме посветила в тайната на омлета си за реванш?!
Любопитно ни е да узнаем нещо повече за трюфела. Чували сме, че това е най-невероятният и скъп деликатес, който се отглежда изключително трудно. „Божествената гъба” расте където `и харесва и не се поддава на никакви опити за изкуствен добив, следователно и на генно модифициране. Казват, че този деликатес се консумира суров или овкусява различни ястия, запечен на жар, задушен с бяло вино, комбиниран с месо и дивеч. Този ден ние го добавихме към вкусовите си познания, погълнали едва малки стърготини, омесени в омлета, но въпреки това усетихме уханното му присъствие. Знаят какво да ядат глиганите – първооткривателите на деликатесната гъба! Ако е вярно, че „трюфелът прави жените по-мили, а мъжете - по-галантни”, то какво ли благородство ще лъха от похапналите го на корем диви прасета?
Идва ред да ви разкажа епизод , при който ще възкликнете: „ И ний сме дали нещо на света… в кулинарията!” Разбира се, той не е търсен нарочно – случи се както всичко останало, което ви споделих до тук и както всичките ни срещи и запознанства не само със световно признатата кулинария, но и с пъзелчетата история, култура, архитектура, изкуство и народопсихология на Франция. Епизодично и случайно!
В едно от последвалите пътувания посетихме крепостта Кастелну, която се намира в друга речна долина на Перинеите. Самата тя е скромно съоръжение, в сравнение с внушителните по мащаб и красота Каркасон и Ег Морт, но затова пък местоположението `и е приказно. На север - гледка към зелените вериги на Пиренеите, на юг – лазурната необятност на Средиземно море. По отсрещните върхове – сигнални кули за предупреждение срещу нашественици. С пушек. „Средновековен интернет за комуникация” – отбелязва Ружка.
В тази скучна каменна крепост с твърде оскъдно жизнено пространство пропиляли своя кратък земен живот 10 поколения виконти - феодали на Каталания и васали на френските крале от 10 до 13 век. Единствената утеха на иначе високопоставените особи, както можем да предположим , са били обилните трапези, хубавото вино и красивата гледка от върха на крепостта.
Изморени от изкачването, слизането и мисловната дейност за превратностите на човешките съдби в световната история, по волята на обедното разписание се озоваваме пред вратата на китно ресторантче, разположено на тераса под самата крепостна стена. Току пред нас се изнизва внушителна група италиански туристи, които както се оказа, вече са опустошили обедното меню. Единственото останало ястие бе… фасул с наденичка в пръстено гърне. Без майтап!
Решихме, че е добър повод да сравним нашенското с френското и да им натрием носа, ако не е същото. Поръчваме си без дебати и колебания и се залавяме с дегустацията. Трябва да призная, че особени различия не бяха установени, освен тяхната по-вкусна наденичка! Много по-късно, ровейки се в литературата за катарите, богомилите и сакралната връзка между тях, внезапно попаднах на следния, поразил ме, факт: Богомилите, бидейки пропъдени от българските земи заради своята ерес, пренесли не само учението, но и някои свои традиции и ястия. Като зрелия фасул с наденички, например…
А ние си мислим, че това е „фасулска работа”, плебейско ястие, курбан за бедни и т.н. Някога Фердинанд дори е наричал народа ни с презрителното „фасулковци”. Свещено невежество, довело до комплекси в ущърб на здравословното ни хранене! Колко мъдро и познаващо законите на природата е било населението по нашите земи, живяло и пребъдвало, въпреки изпитанията на историята! И взело, че пренесло тази мъдрост и по другите земи! Там, както е видно, оценили достойнствата `и!
Като заговорих за здравословно хранене и дадености на природата, няма да пропусна „глиганското с боровинков сос”, най-горещо препоръчвания специалитет от джобния пътеводител за Корсика, което така и не успяхме да опитаме.
Където има дъбови и кестенови гори – там непременно има и глигани. В подножието на Пиренеите – също. Ядат си жълъди и кестени на воля и трупат крехко екологично-чисто месце. Нашите приятели бяха сериозно обезпокоени от появата на тези вкусни, но иначе твърде пакостливи животни из техния район. Ровейки за корени и труфели, някой четирикрак пришълец беше осквернил малката им овощна градина. Ах, колко вкусен специалитет би се получил от него. Боровинки в гората – дал бог! Прочиташ подробните инструкции как се готви този дивеч, преди да го врътнеш в печката. Изстудяваш подходящата за целта бутилка червено вино и обявяваш празник. Въпросът е - кой ще убие глигана?
Ружка дипломатично излиза от ситуацията, предлагайки многократно изпитаната на вкус и здравословност рецепта „Пиле с праскови по каталански”. Вкусно и тематично – та нали сме в сърцето на френска Каталания. Свещенодействието се извършва пред мен – няма „фирмени тайни” за приятели, и аз си записвам всичко най-подробно до броя на тръсванията със солничката.
Първо пилешките бутове бяха брутално разсъблечени, понеже кожата съдържала мазнини. После, овкусени с чесън и масълце и подредени в тавичка, бяха подложени на максимално термален стрес до зачервяване и изпускане на собствения сок. Последва приготвяне на бульон с горчив шоколад, подправки и сока от компот праскови. Нареждаме кръгчетата плод върху пилето, заливаме със сгъстения сос и допичаме. Сервираме по фантазия! Сладкото с горчивото, препеченото месо с плодовете – кулинарен вкусен оксиморон! Необикновена феерия от взаимно изключващи се поотделно, но изкушаващо преплели се аромати!
Вече предчувствам как сте ме хванали на мушка и се готвите да ми изнесете дълга лекция за това, че почти не минава ден без зловещо предсказание на диетолози каква е цената, която ще платим за миговете наслада от захар, мазнини, алкохол и техните производни. Самоубиваме се ежедневно, казват. С нож и вилица! Дори ограничаването, като приемливо извинение, вече не било достатъчно. Тогава какво? Пълно отрицание – никакво червено месо, никакво мляко и сирене, никакво масло и маргарини, никакви тестени, никакви газирани! Препоръчва се пълно чревно целомъдрие: пиене на вода с кофи, билкови чайове, соеви кълнове, биоплодове и биозеленчуци. Жестока инквизиция заради недобросъвестния метаболизъм, измислена от хората! И цялото това изтезаване на духа - за спасение на човешкото тяло?
Учудващо е колко много специалисти има в наши дни, чиято мисия се състои в това да ни поучават за опасностите от удоволствието да се храним. Визуално ни демонстрират затлачени с мазнини кръвоносни съдове, водещи до инфаркти и летален изход. Това обаче не пречи на крещящи реклами да ни атакуват ежедневно от където си помислиш – медии, вестници, билбордове, витрини и щандове, изкушавайки ни 24 часа в денонощието с най- вредните за тялото продукти.
За сведение, аз лично винаги съм била с отворено съзнание по въпросите, свързани със здравето и храненето и на драго сърце експериментирам различни диети. Добросъвестно и по правилата, макар не винаги с очаквания дълготраен ефект. Изключения за „прегрешенията” правя за кратко. Когато прекрачвам границата на Франция.
Да му мислят горките французи!... Но като се има предвид, че храната за тях е религия и въпреки това те са една от най-здравите и щастливи нации в света – едва ли!
9.12.2014