автор: sradev

На Петър Попов - Попето, за когото много слушах, но никога повече не го видях, дори и когато специално отидох да го търся в Берлин.


Обичам да надничам - какво ли ще стане?
Акъла си опичам - с вино го отварям.
Понякога виждам - сребристо сияние.
Често се напъвам - просто прегарям.

Веднъж зад вратата - напълно стреснат,
наливах в главата - кат в дамаджана.
Приседна до мене - Попето отплеснат,
Дявол да го вземе - Той: "Да пиеме двама".

Изпихме парите - както се полага.
Не бяха зарити - халал му на бармана.
Масата сменихме - и ракия на малага,
нищо не черпихме - нищо не остана.

Пред тези момчета - Попето друг стана,
гащи кат без копчета - придърпва и подтяга.
Излизаме си после - питам що се фана,
Като по масло - той ми излага:

Нямат самочувствие - дай им го в замяна.
Чуждо присъствие - трябва им за хвалене.
Наведи главата - нямаш ти корона,
зарадвай децата - колко му на мене.

Как ме омагьоса - виждам, че пързаля,
даже на матроса - цигарите прибрахме.
Преминах вратата - спрях да се калям.
Голяма му главата! - и се разминахме.

Нищо не е лъгал - психолог велик
И не е играел - своето е взел.
Той такъв си беше - просто многолик.
Света редеше - беше много чел?

1970
ниво 0
Славян Радев