автор: zinka

Първо светна, после гръмна,
после стана мрачно, тъмно.
После силен дъжд... И влага...
Локви легнаха пред прага.
Зайко охка, Мечо мрънка –
не е за игра навънка.
– Тук играйте – каза мама,
други варианти няма.
Лесно й е да го каже!
Мене ми се плаче даже,
както и на всички трима –
Зайко, Мечо и аз – Дима.
Гушнахме се на дивана
и тогава... чудо стана:
Изпод облачета златни
грейнаха дъги обратни –
всичките еднакво-средни,
всички близки и съседни,
всички с весели извивки –
като искрени усмивки
и като небесни люлки,
из под облачни качулки.
Гледаме – не са далече –
скочихме със Зайко, с Мечо
и се хванахме с ръчички
за засмените дъгички
и като във люлки меки
полетяхме леки, леки,
над дъждовните дървета,
мокри пейки и шосета
и над локвите пред прага,
и над всяка влажна влага..
А небето – ех, красиво,
не е мрачно, не и сиво –
синьо и златисто-бяло,
цялото се разлюляло
като разлюляно цвете,
галено от ветровете.
И звънят като звънчета
детски радостни гласчета...
А от долу малко плахо
гледат майките и махат,
и им викат: – Хайде слизайте,
боядисахте си ризите...
и ръцете и краката
с цветовете на дъгата...
Но децата – те нехаят
важно им е да играят,
да се смеят и да пеят
и безспир да се люлеят...
И помислих, че си струва
някой да ги нарисува.
Даже аз, какво се чудя?
Нека само се събудя
и с моливните боички
ще ги нарисувам всички,
с облачета и дъгички
и с усмихнатите трима –
Зайко, Мечо и аз – Дима.