автор: osi4kata

Бланкет Мен, човекът със одеялото, беше много странно същество.
Той живееше на ъгъла, буквално. Седнал на паважа полугол.
Скриваше дискретната превръзка мъжките му слабини,
никой не можа да го принуди (нито служби, нито общини)
да се прибере на сухинка, под покрив. Бланкет Мен бе синоним за свобода.
Имаше си няколко живота, бягаше от него и смъртта.
Беше сух и мършав като чироз. Бланкет Мен. Бе вятър и мъгла.
Чакаше младежите да минат, да оставят ганджа и вода.
Те се появяваха привечер и усмивка без едничък зъб
грейваше на устните му бледи. Бланкет Мен. Загърбил черна скръб.
Носеха се митове за него. Бил семеен преди сто лета,
но веднъж изнервен и почерпен накачил във своята кола
и жена, и няколко дечица, точно преди Коледа било...
Ударът пристигнал без да пита. Блъснали се в стълб или в дърво.
Минала онази със косата и отнесла всички без един.
Бланкет мен останал жив в колата, под трупа на своя мъртъв син.
Дълго там останал, покрай пътя. Бил открит едва на сутринта .
Онемял и някак си претръпнал. Тялом жив, но без душа.
Вкарали го в болница за кратко и от там изчезнал по обяд,
Полугол, загърнат във одеяло. Станал част от градския площад..
Не говорел, зъзнел по ъглите на площада, все един и същ.
Преживял сезони на открито този странен - жив, но мъртъв мъж.
Минах снощи късно през площада и се сетих пак за Бланкет Мен.
Бе намерен мъртъв една заран преди време. Бил съвсем студен.
Може би смъртта му е простила, че отдавна някога веднъж
бе принудена почти насила да лиши от обич този мъж
И да го остави като призрак да витае в кипналия град.
Докато получи постоянна виза и билет за Онзи свят.

Р.Симова, 05.12. 2014
Уелингтън, НЗ