автор: palomablanka

Отдавна са притихнали сълзите
в горещите пътеки на земята...
Сега преглъщам сухото в очите.
И то горчи. Но има вкус на лято!

Забравихме адреса на звездите.
И залеза замръква без позлата.
Отдавна никой изгрева не пита
кога болят душите на цветята...

Студено под клепачите ми пари
загадъчния профил на луната...
Защо са опустели всички гари?
Кой счупи цветовете на дъгата?

И кой чертае Пътят на Тъгата?
Ще никне ли Маслинова Надежда...
Душата си събирам по земята...
И после... в тъжен пъзел я подреждам.

Подреждам счупените и парчета...
Най-счупените... ме болят най-много!
Когато ме болят - до бяло светя!
До бяло само... Повече - не мога!