автор: meiia

Много тиха любов, с мъгливи пропорции.
Лъкатуши към изгрева син в нощта полугола.
И се храни по птичи, на мънички порции
прелетени земи и мълчания, страсти на хора.

Много тиха любов. Рядко срещам такава -
с градски часовник, площади, самотни алеи.
Ароматът след нейното бродене дълго остава
по звездите, преди със нас да ги слее.

Много тиха любов. Не прилича на чудо.
Разговаря с клошаря, премита солта от небето.
Сгъва праните ризи на бялата, благата лудост
и забожда лъчите от слънце в сърцето си.

Запилява се нейде и изранена се връща,
раззвънила тъгата с овчарски торбички.
И венеца от тръни бавно и меко прегръща...
Много тиха любов, обичаща всичко и всички.