автор: Izabella

Самоизпразних сетивата си
от удоволствоето да те искам.
И ги запълних с асетивност
или по-скоро с лудото отричане
че още ще те искам.
Самоизлъгах гордостта, че е измамно
приказното огледалото на очите ти.
Самозачеркнах вечерите
от само..очакване...
Самоизхвърлих всичко в себе си,
за да се имам.
Самоизпълних твоят свят.
И самостъпках своят.
И после самопроклинах мислите си,
че са грешни, щом те търсят...
Самоизместих .боцкащите
последващо болящи, странични ефекти..
Самовнуших си даже своята и твоята самодостатъчност.
Самоизпих и нежността на устните,
самоотдалечавах ги,
и самооправдах ги...
И пак самоизхвърлих себе си,
да за спася душата си
от самоосмиряване.
Нещата, които самоизхвърлят себе си
от нашето мълчание,
не са ли всъщност тези, които ние сме самоизхвърлили...през рамо...
Самоубих ревнивото си притежание
на дните си-на тебе отредени.
Самопогубих осамотялото очакване
че още аз съм в тебе.
Самооборих най-логичните си доводи,
че съм ти нужна...
Вече даже не споря със себе си...
Самообрекох се на теб-за да намеря себе си.
Самоосъдих се на самоосмисляне,
а после се самонаказах.
Саморазрушена,
самозащитена,
самонаранена,
самоизядена,
самоизмислена,
самосинтезирана,
самоуспокоена,
самоуморена,
самонамерила се в себе си,
в самосъмненията...
Самооткрих пак всичките разумни доводи,
че аз не съм за теб,
че ти не си за мене.
Самоизпълних си саминаложената си присъда-
да не самосъдавам самоизмислената си любов.
Самоизплака се самоопразнилата се радяла.
Сега отново чакам себе си,
за да съм цяла.
Самоплоглезих се на рамото ти тъжно.
Самопогалих се уплашеният поглед.
Самодокоснах спящото ти недоверие.
Самозапалих обич пак за теб и мен
и я самоналюбих дълго....
Самополаках на възглавката
самоприютена.
И отново
преоткривам себе си.