автор: LeoBedrosian

- От нашия интернет адрес може да изтеглите фактурата си и да се осведомите за последните ни промоции.

- От къде, казахте …?

- Адреса е дабъл ю, дабъл ю, дабъл ю, точка …. – казвам името на сайта и подавам брошура на странно облечения младеж, когото току що бях обслужила.

- Аз не използвам интернет – младежът на видима възраст около двадесет и пет леко се изчерви. Стискаше периферията на старомодно бомбе с филцова лентичка и предизвикваше инстинктивно желание да му помогнеш – извинете ме.


- Но няма проблем, сега ще ви разпечатя фактурата.

Докато набирам необходимите команди на терминала почти чувам как момъка се изчервява и започва да се поти от обзелата го неувереност. Не ползва интернет. Това вероятно е първият случай на толкова млад човек с бял цвят на кожата, който не използва това съвременно чудо. Старомодната му неувереност го прави симпатичен и се улавям, че хвърлям скришни погледи към вдървената му стойка, облечена в демодирало, но спретнато пардесю.

- Ето фактурата ви. А за промоциите ни може да се информирате и от телевизията.

- Но … - последва неловка пауза


- Да, кажете. Не се стеснявайте

- Аз, как да ви кажа и телевизор нямам, извинете!


- Е, и на мен рядко ми остава време за губене със телевизия – определено ми привлече вниманието. Първичен, но сдържан и интелигентен. Сякаш излязъл от класически роман от двадесетте – но, извинете ме за въпроса. Как разбрахте за нашите услуги? Може би приятел..?

- Видях ваша реклама в един провинциален вестник. Не контактувам особено много с приятели, всъщност почти … никак.


- Ние се радваме, че решихте да използвате нашите услуги и ще сме особено доволни, ако решите да ни потърсите пак.

- Благодаря, наистина за мен бе голямо усилие да реша да ви посетя. Благодаря, че бяхте така любезна и ми отделихте толкова време – понечи да стане прибирайки листа в също толкова старомодна кожена чанта за документи.


- Всъщност знаете ли. Аз излизам в обедна почивка. Може да хапнем някъде и да ви разкажа за последните ни продукти – не исках да изпусна това малко бижу – ако желаете, разбира се.

- Аз, не знам. Дали ... ами.


- Е, хайде. Знам едно чудесно ресторантче наблизо. Няма да ви отнема много време – наметнах набързо дрехата си и като го подхванах леко под ръка тръгнахме към изхода на офиса.

През фината вълна на пардесюто усетих тръпките на развълнуваните мускулчета и растящото напрежение. Пуснах внимателно ръката му, точно на време за да му позволя да отвори вратата и да излезем в шумния град.

- Аз съм Калина и те уверявам, че ми е особено приятно - можех да си го позволя на неутралната територия – Надявам се, че нямаш нещо против да преминем на ти.

- Да, разбира се. Казвам се Страхил Септемврийски. Приятно ми е – поех ръката му на интелигент и се учудих на крепкото ръкостискане. Някъде бях чувала, че то означава прямост и честност и това ми хареса – Извинявам се за неудобството, което създадох със неумелото си поведение в офиса ви … офиса ти, извинявай!


- Е, скоро не съм имала по-културен и възпитан клиент от тебе. Няма за какво да се извиняваш. Та казваш без интернет, без телевизия, това е интересно. Как запълваш времето си?

- Ако питаш от къде черпя информация ще ти отговоря, че чета. Почти постоянно чета. Книгите са почти всичко в живота ми.


- А с какво се занимаваш – признавам, че вниманието ми е погълнато изцяло – когато не четеш, ако мога да попитам.

- Ами, когато не чета … пиша.


- Охо, писател, или поет – по-скоро констатирах, отколкото попитах. Не исках да го измъчвам с въпросите си - предполагам, че с това се препитаваш?

За момент трябваше да прекъснем разговора, докато намерим място с малкото ресторантче, което по това време обикновено бе препълнено. За щастие тъкмо се освобождаваше една маса и като изпълнихме още един два кавалерски ритуала, като помощ да съблека връхната си дреха и нагласянето на стола седнахме почти един до друг.

- Не смея да кажа, че писането ми е професия. Имам малка пожизнена рента, която стига за скромните ми нужди.

- Е, Страхиле, харесва ли ти супата? Майстора й ми е познат.


- Да, не бях се хранил в такава приятна … обстановка, извинявай.

- Е, ще ме поласкаеш, ако кажеш, че и аз съм част от приятната обстановка – стремях се отчаяно да разтопя ледената му неувереност – Септемврийски, номенклатурна ли е фамилията ти?


- Не съвсем. Баща ми бе член на БКП, но дядо е бил фабрикант – успя да отдели тези няколко думи между две плахи посръбвания – всъщност пра-дядо. От него съм наследил библиотека от тринадесет хиляди тома, все първокласна литература на повечето европейски езици. Тя е почти целия ми свят.

- Забележително, а дрехите ти? Тая вратовръзка сякаш е правена специално за теб.


- Шити са по поръчка, но е все по-трудно да намериш добри класически шивачи.

- Тук може да ти помогне интернет. Там се намира всичко. Или почти всичко.


- Не можах да свикна с тези технологии. Имам само телефон и радио. Лампово, на дълги и средни вълни. Само дето напоследък радиостанциите нещо се загубиха.

Трябва да си призная, че вече трудно удържах желанието си да целуна тоя уникат. Всичко в него говореше за едно забравено и романтично време. И изправената стойка и прибраните до тялото ръце. Дори изяществото, с което държи лъжицата и начина, по който я поднася към устата си говореше за едно грациозно и отдавна забравено изящество, един аристократизъм, който съм срещала само в старите английски филми и романите на Бронте.
Тази дистанция, между моя и неговия свят ме натъжаваше. Не исках да го опороча, въвличайки го в пошлостта и грозотата на съвремието. Усещах, че мога много лесно да отнема девствеността му на чист и непорочен романтик, но това едва ли щеше да му помогне.
Страхил Септемврийски бе обречен на класическа изолация. Това за него щеше да е спасение.

- Може ли, да дойдем и друг път тук? – това сигурно му е струвало цялото усилие, на което бе способен – Искам да кажа, … да те поканя, някой ден на обяд, или вечеря? Калина…

- Съжалявам Страхиле – трябваше да се реже смело – за теб ще бъде по-добре да се върнеш при твоите книги и дългите вълни. Сбогом!