автор: Narwal

Октомврийското слънце клонеше към залез и бледите отблясъци от лъчите му все още осветяваха живописния есенен пейзаж на черноморския бряг. По скалистите пътища към Варна мълчаливо яздеше рицарска конница. Къде отиваха никой не знаеше и не питаше. Бяха дали клетва да следват предводителя си и го следваха. И в ада да ги беше повел и там щяха да го последват. Такава е мисията на рицаря хоспиталиер.
Да бъде верен на дадената клетва. А през ада те вече бяха минали. Бяха едни от малцината щастливци останали живи след жестокото поражение претърпяно от войската на полския крал Владислав ІІІ Ягейло срещу огромните османски пълчища на Мурад ІІ. А как близка беше победата – само да се пресегнат и можеха да я стигнат. Но Бог изглежда си има свои планове и никога не ги издава на хората. Точно в най-неподходящия момент младият неопитен полски крал поведе личната си гвардия в атака и то там, където най не трябваше в блатата на Варненското езеро. И там намери смъртта си и там погина армията му. И сега тези верни нему рицари трябваше да търсят път за спасение – накъде?! Никой не казваше. Никой не познаваше тази земя. Никой....освен един. Но той не трябваше да се издава. Задачата му бе да остане жив. А това е толкова трудно изпълнимо в условия на безпощадна война. Но задачата беше такава и тя не се обсъждаше. И кой беше този тайнствен спътник също никой не знаеше. Никой ....освен един.
- И казвате Ваше светлост, че баща ми е загинал тук в тази земя, воювайки за този народ ? – запита младият Жулиен де Найлак, нарушавайки тишината и сякаш търсейки начин да разсее мрачното настроение след загубената битка.
- Моля Ви, екселенц, - отвърна тайнственият му спътник – не споменавайте титли! Аз съм само рицарят Роже, от Маджарското кралство. Никой друг не трябва да знае нищо за мен. Това е нужно не само за моята сигурност, но и за сигурността на всички нас.
- Извинете ме, Роже! – продължи Жулиен – но не мога да разбера какво все пак е накарало баща ми да умре за народ, който с тайна пази сигурността си. Каква е тази страна? Какъв е този народ? Вървим вече два дни и не срещаме жив човек наоколо. Където и да спрем усещаме страх. Страх, който се носи заедно с пожълтелите листа. Навсякъде където минем селата опустяват, птиците не пеят, дори кучетата не ни лаят. Какво става тук, Роже? Баща ми беше писал дълги писма за храбростта на този народ, за интелигентността на неговите водачи. А какво виждаме сега? Честно казано ...нищо не виждаме. Просто бродим като призраци из една пуста земя.
- Това е моята земя, Жулиен и аз ще бродя в нея, докато все някой ме види. А ако това не стане Господ ще ме види. Но не мога да я оставя. Векове наред този народ е умирал за тази земя и не съм аз човекът, който просто ей така ще я предам на неверниците. Баща Ви виждаше неща, които ние с Вас все още не сме видели. Но имаме време да видим. Вие досега бяхте ли виждали османлии?! А видяхте докъде стига тяхната жестокост. Какво друго очаквате от нещастните християни по тези земи освен страх. Та те се страхуват от нощта, защото никога не знаят дали ще посрещнат утрото.
- Моля Ви, Роже – продължи Жулиен – разкажете ми отново как е загинал баща ми! Вярно е, че това ще бъде за трети път, но така поне няма да усещаме твърдостта на седлото, а и болката от поражението по-малко ще се усеща.
Тайнственият рицар се усмихна толкова широко, че шлемът му стана тесен за разтеглените му устни и трябваше да го свали. Приглади с ръка гъстите си черни коси и започна:
- Баща Ви екселенц, пристигна в земите на българите с три галери през Драч. Преди това ми разказа, че е посетил леля ми – Кера Тамара в Бурса и е получил нейната благословия за светото дело, което аз и братовчед ми Константин подехме. Водеше със себе си верните си стотина рицари и петдесетина капелани. Включи се във войските ни край Видин. Водихме редица славни битки по долината на река Морава. Победихме османците навсякъде и дори достигнахме Търнов. Ползавхме се и с подкрепата на княз Стефан Лазаревич и влашкия Войвода Мирчо Стари. Всичко показваше, че ще имаме успех. Но както стана и с нашата войска сега, така стана и тогава – в най-хубавия момент Сюлейман Челеби ни изненада като нападна крепостта Темско, край Ниш. Крепостта беше обречена, но Вашият баща прие единствен да и се притече на помощ. Нападна османците в гръб и даде възможност на мирните жители да напуснат крепостта и да се спасят. Бранеше ги до последно. Загина в бой като истински рицар. Последен с него е бил капеланът Франческо Камбиаджо. Той се е спасил като по чудо. Успял е да избяга и се е укрил в едно българско село. Когато пристигна при нас ми разказа, че последната воля на Вашия баща е била да бъде погребан като българин. Казал е: „ Воювах като българин, умирам като българин, погребете ме като българин! Погребете ме с онази красива картинка на Божията майка”, казал той и това били последните му думи. За съжаление не можахме да изпълним тази му воля. Не намерихме тялото му. Изглежда местните хора го бяха погребали заедно с всички загинали.
- Каква е тази картинка? – с блеснали очи попита Жулиен
Роже се усмихна отново.
- Леля ми, Кера Тамара го е благословила с нея. Нарича се икона на Света Богородица. След това му я дала да го пази от враговете. Баща Ви я взел и пазел до сърцето си. Франческо я взел от окървавените ръце на баща Ви и ми я предаде.
Очите на Жулиен станаха по-големи от изгряващата месечина.
- И искате да ми кажете, че тази икона сега е във .....Вас?!
- Да! Разбира се! – потвърди рицарят отново с усмивка. Изглежда усмивката беше отличителна черта на целият им род. Бръкна с дясната си ръка под доспехите си извади малка дървена плочка с красива рисунка на Божията майка с младенеца. – Наричаме я Света Богородица.