автор: ina_krein

Въздухът бе толкова горещ и гъст, че можеше да се отреже с нож. Кафенетата по пешеходната зона от двете страни на улицата преливаха с хора, пиещи с наслада студени коктейли и бира. Яворите разперваха клони като крила над човешките грешни души и дишаха лятото на големи глътки.
Дори музиката в заведенията беше толкова тиха, че едва-едва се чуваше. Идваше краят на лятото – безпощадно, неуловимо, като първите бръчки на старостта. Ала все още бе лято, все още цветовете цъфтяха ярки и жените носеха прозрачни и ефирни рокли, а мъжете пълнеха погледите си с тяхната красота и оставаха недопълнени.

Звукът на тамбура удари страстно в напечените плочи на дремещата улица. Звукът беше прекрасен, жив и пълен с любов, която прелиташе пеперудно над коктейлите и колите наблизо. Тихата музика в заведнието, в което седяхме, спря. Приятелят ми погледна въпросително минаващата сервитьорка.

- Изключваме я, докато Август свири – поясни с усмивка тя.

Затърсих с поглед музиканта. Възрастен мъж с притворени очи, бяла къса брада и избеляла риза. Седеше на плочките, прегърнал влюбено тамбурата като любима жена. Слабата му ръка галеше струните, а погледът му беше заключен за хората.

- Сляп ли е? – попитах на свой ред момичето.

- Не, просто свири със затворени очи – беше краткият отговор.

Наслаждавах се на кадифения глас, който се разливаше като хладна милувка и докосваше душата ми. Тези песни ги бях слушала в детството си по селските събирания на площада, по годежи, сватби и изпращания. Беше някаква магична смесица от различни по вид песни за различни поводи, сякаш слушах цял един живот, но с разместени моменти във времето.

Постепенно хора от масите започнаха да отиват до музиканта и да му оставят по левче или стотинки. Той не отваряше очи, сякаш не го интересуваше дали някой ще сложи нещо в избелялата шапка до тамбурата.

Гледах го, той беше тук и беше Там. Само огромна болка и огромна любов можеха да накарат някого да свири така. Само и единствено те можеха да принудят един мъж да седне на улицата да свири, за да избяга от мизерията или от себе си.

Ризата на мъжа беше евтина, износена, но музиката му преливаше в цветове. Лицето му излъчваше гордост, но и някаква детска вина, че бе скрил мъката си зад звуците и затворените клепачи.

За първи път исках да разгадая тайната на някого, който сам се скрие от света. Каприз на август ли беше това? Или мъката, която искаше да излезе извън обръча на душата ми?

Поредната песен удари като плесник сърцето ми. Сякаш с всички устни на мъката си усетих, че това е последната. Дали защото парите бяха напълнили наполовина шапката, или защото горещината си обуваше сандалите, за да отиде на разходка в планината, но мъжът щеше да си тръгне след малко. Не можех да го обясня. Чувствах го. Може би защото пръстите започнаха малко по-бавно да целуват струните. Знаех тази песен. Тя ми напомняше един човек, с когото никога нямаше да бъда заедно в топлата прегръдка на август, но всеки път, щом краят на лятото цъфнеше, щях да дишам изгарящия му аромат и да си спомням за онова несбъдване, което Съдбата удря като клеймо на душата ни, а ние си казваме, че така сигурно е по-добре, за да преживеем поредния август и да очакваме следващия с надеждата, че горещото клеймо в душата може и да спре да боли някога, в този или в някой следващ живот.

Отворих портмонето си.

- Моля те, аз ще платя – протегна ръка към мен приятелят ми.

Стиснах парите и станах. Доближих се до музиканта. Оставих железните левчета и прокарах ръка по горещите плочки пред тамбурата. А после хванах шнолата си и я хвърлих на горещата улица. Звукът накара музиканта да отвори очи. Изненада, гняв, болка, любов и страст цъфнаха в погледа му. Разтърсих коси и протегнах ръка. Видях неизплаканата сълза в очите му и го целунах по бузата.

Обърнах се. Приятелят ми стоеше прав, готов да разкъса мен, август и музиканта. Обърнах се. Мъжът с тамбурата не свиреше. Седеше и ме гледаше. Чакаше. Моят приятел също чакаше. Август прегърна косата ми с най-красивата шнола от гордост и страст.

Усмихнах се и тръгнах към спомена, който отдавна трябваше да превърна в реалност.