като котешка сянка си тръгна обиден животът
като лист се прелисти последният ден
побеля
светла обич събрана в душата на мъничко коте
и какво от това че небето наум ще броя
ще напръскам с мълчана вода тишината на хълма
под хиляда луни ще завия последния бряг
всички дни са сами
пролетта се разпада на мълнии
а мечтите са просто белтъци разбити на сняг
с посинели ръце ще разчистя небесния шепот
побеляло момиче е първата нощ на април
и не мога да дишам
събирам годините в шепи
но не ми е студено
студът в пепелта се е свил
ще застана пред тази врата
като истински просяк
с две кристални надежди и спомен в едната ръка
ще закърпя нощта
овехтяла от толкова носене
но небето не бърза
пълзи
и рисува трева
от хиляда години пейзажът стои недовършен
от хиляда години земята се пълни с вода
а животът понякога най-неочаквано свършва
и понякога само оставя прозрачна следа
от която излитат най-смелите влюбени стършели
любовта избуява
и ставаме дом на дъжда