автор: Tsveti_Tsolova

Джозефина за петнайсти път нагласи буклите си и се огледа критично в огледалото. Трябваше да е перфектна! Днес беше осемнайстият й рожден ден и тъй като тя беше принцеса, традицията повеляваше да й се случи нещо магическо и приключенско, което да доведе до женитбата й за някой убийствено готин принц.
Ето, тая проклета букла отляво все увисваше! Джозефина въздъхна и се предаде. Щеше просто да не обръща много-много лявата си страна към хората... Това трябваше да бъде най-прекрасния ден в живота й и нямаше да позволи на някакъв си кичур коса да го помрачи! За кой ли път провери дали нямаше сенки под очите. Нямаше, слава богу! Последните няколко дни изобщо не успяваше да мигне от вълнение! С най-добрата й приятелка Елизабета от съседното кралство нон-стоп си пращаха писма и обсъждаха какво ли може да се случи. Елизабета бе с една година по-голяма и нейното приключение вече се беше случило. Точно на рождения й ден докато се разхождала в градината след празничната вечеря някакъв трол я отвлякъл с цел да я сготви с гарнитура. Така се случило, че в градината се разхождал принц Фернандес, който станал свидетел на отвличането и се юрнал да я спасява. (Според Джозефина Фернандес просто тайно преследвал Елизабета, защото бил маниакално влюбен в нея и се страхувал друг принц да не я спаси, но както и да е...). Та Фернандес след двудневни премеждия спасил Елизабета и те сега си бяха щастливо женени. Джозефина се надяваше да не се налага да я отвличат тролове, защото хич не си падаше по екшъна. Щеше й се нещо малко по-изпипано и интересно. Не че не харесваше тая традиция принцовете да спасяват принцесите, но просто беше малко скучна и предсказуема. Джозефина се утешаваше с това, че все пак можеше и да е по-лошо. Можеше да се бе родила принц. Тогава трябваше да се старае да бъде силен и харизматичен и непрекъснато трябваше да обикаля в търсене на принцеси в нужда. Боб, принцът на друго едно съседно кралство, си падаше малко тъповатичък и не можеше да язди добре. Той все още не беше женен и се носеха слухове, че всяка принцеса, която се опита да спаси, се спасява преди той да дойде, за да не се налага да се жени за него...
Някой почука на вратата. Беше прислужничката й.
- Принцесо, кралят ви вика при себе си! Каза да отидете час по-скоро!
- О, добре! Веднага тръгвам! Дано само да е нещо хубаво, че нали го знаеш какъв е...
Крал Джорджи, баща й, си падаше малко ексцентрик и все измисляше разни глупости, с които да тормози както близките, така и населението си. Миналата година например издаде заповед, когато поданиците го видят да не му се кланят до земята, а да махат с ръце и да се преструват на кокошки. На населението му беше забавно отначало, но после осъзна, че е много трудно и уморително да се правиш на кокошка и започна да протестира докато не отмени закона.
Джозефина влезе в кабинета на баща си. Той точно даваше храна на пощенската си патица – друга негова абсурдна хрумка. Той твърдеше, че гълъбите били скучни и лицата им го дразнели.
- Викал си ме, татко.
- А, да, миличка! Сядай, сядай!
Той я насади на едно пухкаво кресло и приседна до нея.
- Миличка, днес е осемнайстия ти рожден ден. И както вероятно знаеш традицията повелява да имаш някакво приключение, за да си намериш мъж!
- Да, да...
- Ами аз вече ти намерих какво да правиш!
Джозефина я побиха тръпки. Само това не! Само не нещо измислено от баща й! Това нямаше как да свърши добре!
- Ама, татко, то трябва да е нещо случайно! Трябва съдбата да подбере този, за който...
Той подбели очи.
- Миличка, само не ми казвай, че вярваш в тия глупости за съдбата!
Принцесата го изгледа свирепо.
- Естествено, че вярвам! Че в какво друго да вярва една принцеса!
Кралят я хвана съчувствено за ръката и въздъхна.
- Вече си голямо момиче и мисля, че е време да знаеш! Приключенията на принцесите никога не са случайни! Винаги са организирани от родителите им! Те се споразумяват с някое чудовище или магьосник и така...
Джозефина се потресе до дъното на душата си. Почувства се все едно някой разби цялата й житейска философия на парчета.
- Значи няма съдба! И истинска любов! И предопределение от всевишния! И...
Той хвана и другата й ръка, като започна да тупа и нея.
- Знам, знам, че малко те шокирах, но не го приемай толкова навътре...
- Ама как да не го приемам навътре?! Значи, който и келеш да ме спаси, ще трябва да се омъжа за него! Той няма да е моята сродна душа, а просто произволен мъж!
Тук баща й леко изхъмка и невинно се зазяпа през прозореца. Тя веднага разбра какво премълчава.
- Не е произволен, нали?! И принца ли определяте вие?!
- Недей да се ядосваш, ще ти излязат бръчки, миличка! Ами естесвено е родителите на едно момиче да подберат някой, който й подхожда и също е от кралство, в което са с добри отношения...
- Това е възмутително! Не искам да слушам повече!
Джозефина се беше просълзила, но ядът й беше по-силен. Тя скочи на крака и стисна юмруци.
- Има ли изобщо смисъл да правите целия тоя цирк! Просто ме омъжете, за който сте избрали!
И тя избяга от стаята, постаравайки се да ритне патицата на излизане.
Трябваше й малко тишина и спокойствие, за да се успокои. В двореца вече кипяха приготовления за банкета вечерта и нямаше никакъв шанс да се усамотиш където и да е. Даже в нейната стая непрекъснато влизаха прислужници, за да й поднасят подаръците, пратени от поданици и други кралства. Да не говорим, че майка й през пет минути влизаше и истерично я питаше дали всичко е готово и решила ли е вече какво точно ще облече вечерта.
Джозефина си имаше едно тайно любимо местенце на реката точно отвъд стените на замъка, но не ходеше често там, защото, вярвате го или не, принцесите бяха много заети хора. Но сега случая беше спешен и тя имаше нужда да си изчисти ума и да обмисли тоя нов обрат на нещата.
Така бе потънала в мисли, че изобщо не усети, кога стигна до мястото. Лятото вече клонеше към края си и някои листа бяха започнали да менят цветовете си. Тя седна на любимия си голям камък под върбата и се заслуша в крякането на жабите. Малко по малко шумоленето на листата, бълбукането на водата и всички останали горски звуци я унесоха и тя почти забрави гадните си проблеми. Изведнъж обаче един мъжки глас я извади от унеса й:
- Извинявай, ти ли си принцеса Джозефина?
- Ако си някъв принц, те съвтетвам да си обираш крушите преди да те бутна в реката! – ядно каза тя и се обърна да види кой я притесняваше.
Но зад нея нямаше никой.
- Ахъм-ахъм, тук долу, моля.
Тя погледна долу в краката си и видя една голяма отровно зелена жаба.
- Оо, нее! От всичко точно това ли трябваше да е! – изстена тя – Баща ми все ще избере най-странното и гадното! Жабокът-принц! Можеше поне да е превърнат в чудовище, щеше да е по-интересно... Махни ми се от главата!
Но преди тя да го е изтръскала от роклята си, жабокът заговори бързо:
- Не, не, чакай! Аз не съм принца! Аз съм магьосника, дето трябваше да превърне принца!
Джозефина си спря ръката точно преди да го запрати в храсталаците.
- Магьосника ли? – зяпна тя.
- Да! Баща ти ми поръча да превърна принц Боб в жаба, но заклинанието нещо заяде и взех, че го лепнах на себе си.
Джозефина се разхили.
- Уау, сигурно си ужасен магьосник...
- Хей, ако искаш да знаеш си взех дипломата от магическия колеж с пълно отличие!
- О, да, сигурно...
- Кълна се, че направих заклинанието съвсем правилно! Сигурно е заради тъпия принц! Докато го правех той ядеше поничка и си бъркаше в носа в същото време! Нищо чудно, че магията се обърка! Какъв принц е това, кажи ми?! Ако беше заел героична поза, всичко щеше да си е наред... Ще престанеш ли да се смееш!
Джозефина вече се държеше за корема и се бореше за глътка въздух между неистовите хилежи.
- Това е най-жалката история, която съм чувала! – накрая успя да каже тя – И какво правим сега?
Магьосникът неловко започна да потърква ципестите си ръчички.
- Амии, има няколко варианта. Може да ме занесеш при някой друг магьосник да ме оправи, но ще ми вземат разрешителното да практикувам магия... Което значи, че ще стана клошар. По-добър вариант е да ме занесе някой при моя учител, който ще си ме превърне обратно и няма да каже на никого, но той живее в Бермудия, което е чак отвъд планините... Сигурно ще отнеме месеци да се стигне до там, а аз вече изпитвам неистово желание да ям мухички... Възможно е след няколко дни изобщо да спра да искам да съм човек отново. Третия вариант е...
- Не може ли просто да те целуна?
- А? Оо... Амии...
Жабата запецна.
- Ама таковата, ти ще се жениш! Не е много прилично да целуваш тоя и оня... Грешката си е моя и не бих опетнявал честта ти...
- А не може ли да те целуне някое друго момиче?
- Не, за жалост. Тази магия е със селективен ключ за разваляне, което я прави клас пет и всъщност можеш да си навлечеш беля, ако се опиташ да я развалиш по друг начин.
- Е, значи нямаме избор! Ще трябва да те целуна!
Жабата я изгледа малко подозрително.
- Ама ти всъщност не изглежда като да имаш проблем с това? Принцесите принципно не изгарят от желание да целуват гадни лигави същества.
Тя вдигна рамене.
- Каквото и да е, мога да се обзаложа, че ще е по-приятно от това да целувам принц Боб. А ми се очертава да се женя за него, така че...
Жабата се почеса притеснено.
- Е, щом нямаш проблеми. Иначе спокойно – няма да кажа на никого! Репутацията ти ще е чиста като планинско изворче!
- Не знам дали целуването на животни ти оронва престижа, но както кажеш...
Жабата понечи да каже нещо, но си замълча.
- Хубаво, идвай тука тогава!
Джозефина подхвана жабата с две ръце, пое си въздух, затвори очи и я целуна. Този курс на действие се оказа крайно погрешен, защото той веднага се превърна в човек и тъй като вече не беше мъничък, се пльосна върху нея. Тя загуби равновесие от тежестта му и двамата, както си бяха целунати, цамбурнаха в реката. Слава богу, не беше дълбоко там, та само се измокриха. Извлякоха се на брега и седнаха отново на камъка.
- Оо, не, буклите ми! Роклята ми! – завайка се Джозефина – Как ще се покажа в двореца! Всички ще ми се подиграват и то точно на рождения ми ден...
- А, не се притеснявай! Ей сега ще оправя всичко!
Докато тя оплакваше съдбата си, магьосникът замахна с пръчката си и двамата станаха отново сухи и чистички.
- Невероятно! – възкликна тя и го погледна впечатлена – Ама ти си бил много...
Щеше да каже способен, но в главата й незнайно как се появиха думи като привлекателен, висок и чаровен. Беше го зяпнала и някак си не можеше да отлепи поглед от него. Той притеснено се попипна по косата.
- Да, знам, че лилавото петно е странно... Още в първи курс си го направих с някаква долнопробна магия и не знам как да го махна...
Точно в центъра перчемът му лилавееше с подозрителни отблясъци.
- Всъщност мисля, че е сладко! – мило каза тя.
Магьосникът се изчерви.
- О, така ли... Мерси. Хората принципно ми споделят, че приличам на дебил така...
Двамата неловко замълчаха.
- Аз трябва да се връщам в замъка... Сигурно вече ме търсят.
- Ох, боже, наистина! Съжалявам, че те забавих... И че обърках магията и всичко.
- Не, няма проблем. Беше ми забавно.
- Ъм, ще те изпратя, ако искаш.
- С удоволствие. Можеш да ми покажеш и още някоя магия!
Двамата тръгнаха по пътеката.
В храстите зад камъка нещо каза „па-па”, а после някой друг изшътка „Тихо, Папи, ще ни издадеш!”. Когато гласовете на принцесата и магьосника вече не се чуваха, крал Джорджи излезе от храстите с патицата си под мишница и доволно се тръшна на камъка.
- Не съм ли най-якият татко на света или какво! Знаех си, че този ще й е по вкуса!
Кралят въздъхна.
- А вдигна такава тупурдия днес! Аз знам по-добре от нея какво иска! Пък и сега ще е доволна, че е станало нейното...
Той потупа патицата и тя го ухапа, но това не помрачи щастието на краля. На лицето му грееше блага и леко дяволита усмивка.
- Сега със зет магьосник най-накрая ще мога да се развихря и да направя това кралство истински забавно! Ех, какви дни ни очакват!
Патицата Папи искаше да предупреди всички, но никой не говореше патешки... Тя с ужас се взираше в замечтаното лице на краля...