автор: daro

Всяка сутрин
семейство чайки кряка –
чата, чата, чата...
Пневматичните усилия
прибират ни излишъка,
а те зорко дебнат за остатъка.
Чайникът завира.
Но нали не пия чай,
пускам си кафенце.
Късо – да горчи.
И дълго-дълго да го мисля.
Този ден не е като преди!

Ще си сготвя супа
с кротоните от клавиатура
и ще съм си личния екран
лишен от всякакви подправки.
Ще си димя.
Ще си чета.
Ще бъда прозата на една жена,
в която да обичаш
не е отделна поза.
Ще се вслушвам в дъжда –
как „калдъръми”...
и три дни, не престава да
тридни.
Ще се видя на
„обратната страна”
на тази дневна, дивна карта.
И „съм” ще бъде само сън
с бялото коремче на брега.

Но, преди всичкото това
ще съм превключил на
„първа светла”.
Оцеляването
ще трепти във въздуха:
Кой е „първа смяна” на деня!?
„Съъъбирам, стари печки,
бооойлери, пееерални,
акумулатори, телевизори...
Плащам на ръка!”

Димът от „втора смяна”
се издига от терасата –
захапва си опашката
над крайбрежната ми къща...

От другата страна –
отвъд човека!