автор: daro

Вървях сред будните хербарии
пронизани с меланхолните топлийки
на дъжда.
Пристъпвах тихо.
Ръмеше тъжно.
Паркът ми споделяше с пръсти -
пресъхнал беше му езика.
Потърсих се в алеите...
по сухожилните им крайници.
Отварях чекмеджетата на тайните,
но в душата беше някак празно.
В разума нахлуха
неоформени натрапници -
"каквото беше, вече бе!"
Но "бе" е също
некрасиво възклицание,
а исках да отдавам почит.
Разтреперан спрях се в края,
защото не издържах.
Откривах невероятното им сродство...
на будителите с листата.
Бяха повече от мъртви.

По лицата им сега оставят
отпечатъци
интелектуалните "кубинки".