автор: Lorena

Като писък на есен, като вятър във стреме
се пречупвам и ставам по-истинска
и се рони снегът на скрито безвремие
между устни смълчани от нежност.
Уморената обич поляга на длани
и се вглежда във мене замислено.
Аз преда тишината и разказвам предания,
няма време за истини.
Мракът мърка сподавено
и очите му светят, и земята е обла и топла.
Ще извия гръбнак и ще вкопчвам пръсти
в светлини и надежда.
Тези устни имат стрелки
и отмерват студеното време.
Ще ги скрия във джоба,
ще изритам дъжда по петите
и ще хукна нанякъде-
безметежна и луда.
После ще стопля снега
под очите ти-пъстри и нежни.
Ще обеся тъгата с въже от коси
и ще стана обич без корени.