автор: severianin

ОДА ЗА ХУРКАТА

Съвсем неотдавна мернах във ФБ епистоларен "сблъсък". Читател приканваше автор към творческа избирателност, защото не всеки детайл от панорамата на делника може, или по-скоро си струва, да стане тема на поетична творба и въобще да бъде интерпретиран в стихотворна форма, въпреки перфектното владеене на стиха, докато респондентът настояваше доброжелателят /и всички останали/ просто да се откажат да му дават подобни съвети.
Не вземам страна в конкретния конфликт - всеки може да пише стихове за каквото си ще, както и всеки има правото да хареса или не темата или изпълнението. Впечатли ме обаче възрастта на спора. Преди около век и половина Христо Ботев пише стихотворението "Защо не съм...?", в което още в първия куплет заявява:

"Ех, че ода бих направил
на баба си за хурката!"

подигравайки Кръстю Пишурка точно за същото, за което спорим днес. И не спира до тук - продължава със Сапунов /"Че възпял бих, че възпял бих // на владиката конете!"/, с Владикин /...чудна драма: // за жабите, за мишките, // и боят им с цар Радана?"/, с Войников и Пърличев, дори със Славейков и Вазов. Без преклонение пред авторитети, защитавайки нужата от значимост на темата в поезията.
Поезията! За нея е казано толкова много, че е трудно да се подбере най-същественото. Но сред най-същественото безспорно е, че тя разкрива света на духовните абсолюти, че обслужва по-екстатичните състояния на духа, че съобщава истини от друг, по-висш порядък. С други думи, че е еманация на духа, а стиховете - дискретни и съкровени изповеди. Проф. Чавдар Добрев ги нарича органични земетръси на емоцията и въображението, а поетичното творчество - състояние на постоянна емоционална приповдигнатост и нарастващ екстаз. Но може ли делникът с дребнотемието и битовизмите си да изведе подобни състояния? Всеки има свой оттговор на този въпрос, но неслучайно сто години след Ботев Георги Джагаров заяви: "Не всяко стихотворение е поезия".
Не всяко! Защото поезията е духовна неудовлетвореност, защото отваря друг хоризонт на смисъла, защото борави с експресиите на душевните преживявания. И защото внушава високи нравствено-естетически идеали, изпълнявайки и твърде важната функция да бъде коректив на действителността. Стиховете на делника са почти винаги бъбриви, а бъбривостта опустошава и душата, и поезията. По този въпрос Иван Динков е категоричен: "Качеството на поетичното слово се определя от количеството мълчание, което съдържа в себе си". А проф. Симеон Янев обръща внимание на още нещо: "Поетът е длъжен да смята езика за свое особено владение, където не трябва да проникват прозаизмите на всекидневната реч или шаблоните на тривиалното". Да не говорим за тъй любимото на редица автори и читатели днес жаргонизиране, оварваряване, вулгаризиране на поетичния език, приемано за достойнство, а не за недостатък на стиха. Неслучайно е въведен дори такъв термин - "трапезна изразност".
Но думата ми беше за задължителния /според мен/ избор на значима тема в поезията. Убеден съм от опит, че периферното, малозначимото няма оная сила да издържи бурята на емоциите, тежестта на философските идеи и обобщения, напора на сугестията. Че роденото без опората на значимата тема носи в себе си имитация на емоционално напрежение, лековатост, имитация на лиричност. И че всяка поредна "ода за хурката" крие лирически екзалтации, зад които почти винаги наднича позата.
С една дума - вярно е! - не всяко стихотворение е поезия...