автор: jantreya

Младостта ми припомни за себе си. Сладка болка преряза ми вените.
Прокърви невъзможното щастие. Премалях от копнежа за връщане,
но не исках да спра да копнея. Спрях мига, който даде ми времето
да усетя отново магията, да съм млада и пак да съм същата.
Изпочупих стъкла и витрини, огледалният свят се разпадна.
Исках всичко, което съм имала, онова, от което съм бягала.
Избуя като троскот безсмъртие. Неспасяемо чувствах се жадна
за живот. Не повярвах в миража, но усещах внезапната тяга
на желание тъй фантастично. Исках всичко, което загърбвах,
(младостта обещаваше бъдеще). Търсех себе си и се измислях,
а светът бе не-мой, бе не-кръгъл. Беше остър и имаше ръбове.
Търпеливо заоблях ги с обич. Уморих се и после ми писна.
Рамене, колене, даже лактите ме предаваха. Падаха зъбите…
Но в четвъртък, по никое време, Младостта ми припомни за себе си.
Сполетя ме внезапно желание да целуна по устните някого.
Да се сгуша в прегръдка и музика да ме носи по морските гребени.
Без да мога да спра, да танцувам. После леко да стъпя на пясъка.
Нямам друго добро обяснение за импулса и тръпките весели
на душата – безсмъртна материя (вече вярвам на всички четвъртъци,
те са пълни със слънце до костите, а най-вече когато са есенни.)
Нещо странно се случи в четвъртък. След това вече мен не ме свърташе.