автор: giro

Изнасилване. Да разглеждаш такива дела е много натоварващо. Но, парадокс, понякога е разтоварващо.
Подсъдим е Асен Рашков Огнянов или нещо такова с разменен словоред. Още не съм го виждал, но знам, че не е с български етнически произход. Ако кумулативно в трите имена на някой стоят думите „асен” и „рашков”, значи става дума за древносанскритска връзка. Законът за имената на българските граждани е безкомпромисен. Така да се каже...
Пострадалата е Садика Рюстем, помня името добре. Чудя се за нейния произход. Още съм аджамия, та мисля, че е французойка. Как се е нахендрила на байовия, не знам. Ще разбера. Не че ме интересува, ами това ми е работата.

Според обвинението Асенчо /демек Асанчо/ завел Рюстем в квартирата на негов приятел със стръвта да послушат музика. Изглежда французойката обича маанета, та се съгласила. После нашето момче я понатиснало, след това взломило портите на светая светих, а накрая – разпечатало пазеното зад тях бисерно съкровище. Тя твърди, че се била дърпала, ама не много. Кандисала била от страх, щото той бил много настоятелен. Значи съставомерна заплаха. Чиста работа.
Мисля си, докато чета този хорор, че и аз съм много настоятелен, пък с мен не кандисват чак толкова лесно. Ще я видя тази чиста работа, ей! Светодиодът, разположен в пастьозната тъкан на моя кортекс, започва леко да пулсира.
Видно е - нищо сложно като фактология. Обаче свидетели-очевидци няма. Случаят е дума на дума. Е, тук се искат умения в разпита – ала-бала-портокала, хоп изтърваваш нещо, айде добре дошъл в ордена на Лишените от свобода.
Ще има, убеден съм вече, очна ставка, няма как. Тя е най-отчаяният способ за преодоляване на противоречиви показания - никога няма ефект за разкриване на обективната истина /каквото и да значи това понятие, фундаментално за диалектическия материализъм/. Френският акцент хептен ще усложни нещата. Майната му, мен обективната истина не ме интересува – кучето вижда светът черно-бял, а жабите хиляди пъти по-цветен от хората: коя е обективната истина, а? Доказаната? Значи тя тогава няма да е „обективна”, а ще е „формална”... А доказателствата според НПК са „фактическите данни” – значи данни за факти, но кое е факт в тоя живот още не съм разбрал. Все пак заплатката ми си върви.
Малеййй, какъв съм философ! Давай делото, не си чопли акъла с не знам си каква клечка.

Влетявам закъснял в залата, все така я карам. Пълно с тревожни цигани, разположени като в черква. Отдясно - праведните, отляво – грешните. Пък аз с моята черна тога два пъти ХL, брадясал и величествено намръщен, се качвам на амвона като поп, който ще клейми безбрачния секс, малко след като се е загащил у съседката.
Французи няма. Садика Рюстем е красавица като от индийски сериал. Има един златен зъб-резец, а в близнака му е вградено диамантено подобие. Чистокръвна, поколенческа ромка. Пу, майка му стара, хич не ми е ясен световният именик! Загубеняк! Съдебните заседатели ме побутнаха, явно съм казал нещо на глас.
Давай да видим сега какво става, плюнча молива. Секретарката вдигнала ръце пред пищущата машина като диригент преди встъпителния акорд.

„Асене, застани отпред за причастие, мамин златен! Имаш право да даваш обяснения или да откажеш!”
Пули се, не разбира. Изпада в когнитивен дисонанс.
„Слушай сега, ти обвинителния акт прочете ли? Вярно ли е написаното в него? Ако ме лъжеш, няма да разбера обективната истина, та ще трябва и аз да те излъжа накрая, ама не знам дали ще ти хареса.”
„РАмадана мИ прочете Едно нещо, Ттой има Основно.” - показва ми в ръката смачканите листове с обвинението – „Вяярно е, чЕ съм я тАковал САдиката. Секс, де. Аама тя сАма искаше, щото дОйде при мен дА се жееним.”
„Ами защо не се оженихте и после да се ебете, бе аланкоулу, бой ли искаш да ядеш?”
„НнЕейните не щяха. Да учи викаха, А тя мен искаше.”
„Айде давай, разказвай сега как направи белята, то голямо учене май е паднало!”
„Ами как - дОйде тя и вика: с теб дА живея Искам. ЛЕгнахме и тЯ вика: чАкай дА вадя чАршафа! Слага една бяла кАлъфка и ляга, а Аз нА нея. После кАлъфката с кръв. Зима Я Садиката и Отива в мАхалата. Аз избягах, страх мЕ е, нАли знайш!”
„Не, не знам, Асене, не знам!”
Хили се, после гледа към оная си работа. Обича си я явно.
„Хубаво бе, господин подсъдими, секс, секс! После защо не се оженихте?”
„ПАри ми искаха. Не дадох, няма рАбота. А те в пОлицията. Е това е сичко.”
„Айде сядай, глупости не ми слушат!”

„Садика, ела тук, жертво диамантена! Трябва да говориш истината, за лъжесвидетелстване наказанието е жестоко – ще шиеш манти в Сливенския затвор до Второ пришествие, а то скоро няма да дойде.” /Плюя си в пазвата за всеки случай./
„Ааа, аз не лъжа, истината само. Ние с Асен, Асана, де, много се искахме. И аз него. Той ме вика у тях и аз отивам. Ела, вика, музика да слушаме. Отивам аз, а той си сваля гащите. Асане, викам, кво прайш, бе? Много та обичам ма, вика, шъ тъ... – гледа ме срамежливо - ибъ, де. Ох, недей, бе Асане, чесна съм, дай първо да са женим. Няма, няма, вика, аз штъ ибъ, после шъ съ женим. Питам – как така, бе, а той вика – Обещавам ма! Хубаво, давай, викам, ама чакай да туря нещо под мене, та да видят в махалата, че съм чесна бе. Турям идна калъфка, от възглавница, де, почваме и после кръв. Свърши Асана, пък аз зимам чаршафа и го нося къщи, в мАхалата. Асана избяга, шъ мъ бият вика. Майка ми пищи, нарежда. Изнасилена съм вика. Хубаво, викам, добре, изнасилена съм, зАщо викаш?! Сега кво да прая? Отиваме в полицията. Дават ми да пиша как съ ма изнасилили, но майка ми пише, не аз. Не знам какво пише, нещо май са ма ибали, насилвали. Асан мей ибал. Нали избяга. Значи мей насилил.
„Садика Рюстем, пазиш ли чаршафа?!” – гръмотевично я размазвам.
„Пазя, бе гОсподин съдия, пазя – на, да го видиш!”
Мамаша вади от „най-здравата торбичка” кървав парцал, все едно е спирала кръвта на някое гергьовско агне.
„Ето, другарю съдия /бърка епохите, ама нейсе/, е, тва е на Садиката, изнасилената.
„Садика, това тука твоята кръв ли е ма, ненагледнице златна?”
„Моята е, бе шефе, моята, нАли аз ти казах, чЕ съм го тУрила под мене.”
„Ами как така, бе джанъм, са те изнасили, пък ти от мерак даже чаршаф да си туриш под гъза?”
Майката се обажда от задния ред:
„ГоОсподин Съъдия, тяйскала да са жени за Асана, той хубав, ама тъкмо ий пуснал кръв и збягал. Как да ней нАсилена значи?!”

Противоречия няма, няма очна ставка. Ох, слава Богу!
Въпросът не е фактически, а обичайноправен: обещание за брак, секс, бягство. Прилича на изнасилване, ама комай не е. Изглежда принц Сидхарта Гуатанама, или Гуантанамера беше, също не е сигурен по въпроса. Поне нищо не е казал по темата, а инак той по всички теми се е произнасял. Чакай да изтичам до дървото Бодхи, ей къде е.
Вадя всички извън залата, ще медитирам.
Дремуцам, чопля си гагата. След пет минути за драматизъм ги въвеждам с повикване по микрофонната уредба. Още малко да кажа, че влакът за затвора тръгва от първи челен коловоз. После ги наставлявам:
„Вижте какво, отлагам делото за след един месец. Дотогава да сте женени и да ми носите брачно свидетелство. Като правите сватба, да ме поканите. Иначе ще ви яде гъза баница, не циганска, ами съдийска – без сирене, масло и яйца!

Маанета, маанета, баси мамата! Голяма баница - къпана, циганска. Садиката, цялата в пендари, върти кадън гюбеци. Асана весел, ама весел. С една бяла риза, мирише на дъхаво веро – аха, да отлетя в някоя тропическа градина. Мамаша се смее с цялата уста - явно бая злато има в това семейство, дава ми една купа с ашуре, която пък ме изстреля в Розовата долина. Тупам по рамото насилника-беглец, радвам му се, нали е жених. Честитя на младоженката, а тя вика нанякъде:
„Иибрямеее! Ела да видиш, беее, моя съдия, бе!”
Идва един дебел, потен и полуплешив ром на средна възраст, накипрен като годЕн циганин, но намръщен. Сигурно синджира на врата му всеки момент ще го подкоси. С него идва и мамаша. Тя пък ми вика:
„На, гОсподин съдия /не се бърка вече/, нАли викаш да женим Садиката, запознай се със зетя, Ибрямчо!”
Недоумявам за около две секунди. После питам:
„Ми Асана кво стана, ма како?”
„Аааа, Асана и той са жени, ама за другата дъщеря – Фатмата.”
Пауза от нови две секунди.
„Нали Асан и Садика искаха да се женят бе, защото не се ожениха двамата?”
„Садиката е мръсна вече, господине, голям срам! – мръщи се с погнуса все едно лайна й давам да яде - Асана я не ще. Фатмата вика шъ зимам, пари шъ давам за нея, коня шъ продавам, желязо, шъ крадъ, ако трябва. Пък Ибряма рАботи нещо в Холандия, кой шъ знай, той го вика, там кАква мий Садиката. Ний кАквото зехме от Асан на него давахме, че иска.
Да си жив и здрав – навежда се да ми целува ръката пък аз я дърпам уж от куртоазия – ти гОлям срам от челото ми махна. Ела да играеш, бе, гОлям човек си, уважаваш на. Земи и баница – хили се като пача от самородно злато – мАсло има, сирене и яйца...”