автор: mamontovo_dyrvo

Денят започна сиво и мокро. Със ситен дъжд и ниски облаци, които а-ха да кацнат на челото ти. И тази тъпа снощна дискотека с поредицата шотове... „Само за работа с пари…” – мислеше си младото момиче, касиерката в малкия банков клон на ъгъла. Тя беше готова да даде всичко, включително да целуне дебелия си мазен шеф, само и само да не е на работа тази сутрин. Но уви! – действителността беше съвсем друга. В компютъра я чакаха купища заявки за теглене на суми в брой. Девойката се запъти към трезора, за да зареди двете касетки с надлежно бандеролирани банкноти.
Подреди ги под горния плот. Беше се подготвила добре със сто и с петдесет левови пачки за теглещите едри суми и по-дребни за хората с по-малки заявки. Погледна часовника си, въздъхна и покани първия клиент.
„Дон Домат”! Хи-хи!” Кръгло, валчесто лице, с доматено розови бузи предизвика в съзнанието й тази асоциация. Пък и като малка й бяха чели Джани Родари. Доматът се наведе над гишето, ароматът на скъпия му афтършейв погали приятно ноздрите и. Пухкавите му пръсти подадоха три хиляди и двеста лева в банкноти по сто, акуратно подредени. Внасяше. Машината за броене изпърха като ято излитащи пъдпадъци, отчете точно сумата, момичето приключи операцията и първият клиент се затъркаля бавно към изхода. През отворената врата касиерката зърна няколко слънчеви лъча и настроението й мигом се затопли.
- Моля, следващият!
Следващата беше Крюела де Вил. Същата дългоноса кощрамба като в оня филм с петнистите далматинчета. Само дето гледаше по-злобно. Още не беше успяла да си ушие шареното палто. И тя внесе. Хиляда кинта. Ухаеше на „Диорела”. Позна парфюма, беше същият като на майка й. Приключиха бързо и фигурата й, напомняща мачта, отплува към изхода. Конската й опашка се вееше като вимпел в открито море.
После към гишето безшумно и леко се приближи „Черната вдовица”. Брррр! Черна, надиплена рокля, черна шапчица с малка периферия, воалетка от гъста дантела на черни рози прикриваше май бледото й лице.
Касиерката се усмихна и учтиво попита ще тегли ли, или ще внася.
- Ще тегля момиче, ще тегля – гласът на вдовицата изхрущя като настъпен пясък. На въпроса „колко” старата дама сипкаво отвърна:
- Колкото имате, всичко!
Момичето внезапно усети нов аромат. На смърт. Аромат който напълно прилягаше на клиентката й. Не че тялото й беше опаковано в динамитени шашки, не. Само едно малко, лъскаво, черно дуло се беше вторачило от също черната й чантичка, легнала върху клиентския плот. Точно в красивите и сини очи.
- Без излишни движения, че камерата зад теб ме гледа. Прави се, че оформяш документи. На теб ти вижда само гърба. Така. Ето ти тези два плика. Пълни ги, бързо! С едрите пачки. Дребните не ща. Чакай! Първо ги нареди, да ги преброя. После няма да имам време от харчене...А така... Пет по десет бона... Не сваляй ръка от бюрото... че ще те пушна право в синьото зъркелче! – пясъкът продължаваше зловещо да хрущи – сега петдесетачките, такааа – браво. Добра е сумата...
Уплашеното момиче, събрало цялата си сила, за да не припадне напълни двата малки плика. „Добре го е обмислила дъртата кучка. Ако бяха по-големи, пликовете нямаше да минат през гишето.”
- Сега вземи две пачки по двайсет... Сложи едната под лявата цица... такааа, другата – под дясната. За симетрия, И една под чатала...като дамска превръзка. -- Кси-кси-кси – закиска се пясъкът – ятачката ми тя. Сега се изправи, помахай ми учтиво, сложи ръце на горния плот...и никакви паник бутони. Деца има да раждаш... айде!
Черната вдовица взе в лявата си ръка двата внезапно поскъпнали плика, прикри антрацитено-черния пистолет в диплите на роклята си и заситни право към слънцето.
Точно тогава четящият вестник бодигард заподозря нещо. Ръката му се спусна инстиктивно към кобура...
- Ооооу - оууу – изтананика Черната вдовица като че ли Прешъс Уилсън пееше своя „Оne way ticket” и насочи пищова си към охранителя.
Мъжът се вцепени.
- Извади си пушкалото...плъзни го към вратата...пльоскай се по корем...вие там също... – съскащия глас шокираше – заврете глави под столовете... бързо... – И Черната вдовица напусна салона с танцова стъпка.
„Поне така се чу” – разказваха после свидетелите.
В мига, в който излезе, обирджийката погледна надясно. Промърмори нещо на един старик, прислонил се на сянка в ивалидната си количка и се шмугна като суяк в една невидима кухина, образувана от един външен хладилник на „Пепси” и стената на денонощното кафене до банката. Там я чакаха една канелена дакелка, която замаха бързо, бързо с опашка, един кашон, поставен на онези колички, с които пенсионерите си дърпат покупките и една мрежа, от старовремските, с две стъклени бутилки „Ариана”, найлонов плик с прясно мляко и разни зеленчуци – чесън, лук и марули... Роклята, парче черен плат се свлече върху двата плика, шапката и високите обувки захвърлени на дъното на кашона. Марулите и чесънът скриха всичко това зад зелената си завеса. Останала по жълта блуза и пола в избелял картофен цвят, крадлата изшътка тихо на кучката Паца, докато нахлузваше старите си еспадрили. Превръщането на „Черната вдовица” в средностатистическа пенсионерка продължи около двадесетина секунди. Всичко беше добре оттренирано. Повтаряно петдесет пъти дневно, че и повече, в продължение на месец. До пълен автоматизъм.
Щом Черната вдовица се пъхна в скривалището си, куцият старец потегли с олющената си количка. След метър се изравни с вратата на банката. В този миг тя рязко се отвори и блъсна инвалида.. Някакъв мъж неистово крещеше: „Полиция!” – и размахваше оксидирания си пистолет като обезумял. Това не се виждаше отвън, защото след като вратата събори сакатия, тя въобще не можа да се отвори. Количката се обърна, падна настрани и блокира алуминиевото крило на изхода. Старецът удари лошо главата си в плочника. Рукна кръв.
- Помощ! Убиха ме! – закрещя раненият – Каро Сио! Помогни ми, мааа! Къде сииии?
Невзрачното бабе, изникнало незабелязано от скривалишето си се понесе със скоростта на хрътка към стареца:
- Бай Пиер! Идвам! Помощ! Доктор! Кой ми те нареди така...
Когато достигна до падналия, захвърли мрежата и загали стареца по главата. Стана мазало. Стъклата от счупените шишета пробиха плика с млякото и двете течости се смесиха с кръвта. Нещо в някакъв невъобразим цвят потече по тротоара.
- Дръж се ! Лекар! Умира ! Спасете ми го!
Дакелката Паца лаеше дрезгаво и ближеше раната на господаря си, леко учудена от странния вкус на коктейла.
- Полиция! Обир! – крещяхаха нестройни гласове откъм банката.
Многобройните зяпачи също викаха, крякаха, даваха ъкъл, звъняха на 112 и Бърза помощ. „Изправи го, не пипай...счупен му е врата, не така...а така...”
Чуха се сирени. Първо гъгникавият глас на линейката, после и дрезгавият, вълнообразен полицейски вой.
Напрежението ескалираше в неподозирани висоти.
Все пак полицията дойде първа. Към звука се добави и светлина. Шоуто стана пълно. От едната полицейска катафалка един Шрек в ченгеджийска униформа изведе следово куче, красива немска овчарка. Песът се отскубна от водача си и се втурна право към жълтата бабичка с бесен лай и проточени лиги. Подмина я и налетя на дакелката Паца. Паца беше разгонена и пръскаше любовните си феромони в пространствота. Чуваше се лаят и на други кучета.
- Помощ! Дръжте гооо! Ще я оноди! Полиция! Лекар! Помощ! Бай Пиер! Дръжте псето бе!
Лай, псувни, недоволно дакелско ръмжене, крясъци, сирени, вой до бога...
Най-после изправиха бай Пиер. Лекарката каза, че вратът му не е счупен и обработи раната.
- Ще го бъде ли докторе? Кажете ми истината! – ридаеше баба Сия.
- Нищо му няма на твойто момче. Пич е той! Като нов ще стане. Даже с този белег ще е по-мъжествен!
В този миг се отвори вратата на банката и отвътре изхврърча бодигарда с пистолета.
- Кой запъна вратата, мамицата му ще разкатая аз! – дереше се запенен мъжът.
- Убиец! Дръжте го! – госпожа Сия се нахвърли и заналага с костеливите си юмручета униформения катил. По скоро с едно юмруче, защото другото стискаше здраво дръжката на количката с мангизите.
Младият следовател наблюдаваше всичко това онемял. Дакелката ли да пази, бодигард ли да спасява, следите от местопрестъплението ли да съхранява. Вещественото доказателство, една изпусната кърпичка в салона от крадлата се въргаляше в кърваво-бирено-млечната смес.Направо му идваше да гръмне няколко пъти във в въздуха, а защо ли само във въздуха... И изрева зверски:
- Тихо! Ще ви изпозастрелям!
Настана мълчание. Убийствено мълчание.
- Видя ли нещо, старче? – попита следователят бай Пиер.
- Видох. Черно беше! Черно петно!
- Да бе, ще види, с тия пердета на двете очи... не може ягода от диня да различи – помогна малко и Сия.
- Изчезвайте, бързо! Да не ви прибера на „топло” всичките – и побеснялото ченге влезе да разпитва в банката. Другите полицаи изтласкаха зяпачите и опънаха ярко жълтите си полицейски ленти.
Възрастната двойка пое пътя си. Госпожа Сия буташе с лявата си ръка инвалидната колесница на бай Пиер, а с дясната теглеше каруцата с плячката. Досущ като пълководец под триумфалните арки на древния Рим, само дето не беше аплодирана от императора и тълпата. То и това оставаше...
След два дни, вече поуспокоени, старците решиха да посетят децата си. Таксито ги стовари пред Централните софийски гробища. Преди четири години фирмата на зетя фалира. Банката им взе всичко. Апартамента, виличката, новата кола.И не стигна, мамицата им лакома. Баба Анастасия и дядо Петър продадоха парцелчето си в Банкя. Донадиха. Но оголяха. Криза било. Децата обаче извадиха късмет. Спечелиха зелена карта за Щатите. Заминаха. И дъщерята, и зетя, и внучката. Там някакъв луд ги застреля в един хипермаркет, заедно с още осем души. После и той се гръмнал. Да беше сменил реда, откачалнико!
И ето ги. В три гроба. Донка, зета Вълчан и Петенцето в средата.
- Здравейте деца! Кажи добър ден на децата, бе, бай Пиер!
Бай Пиер промърмори нещо, триейки очите си, докато кара Сия подреждаше розите по домовете на рожбите им. Розови за щерката, тъмно червени за Вълчан и бели за внучето.
- Видяхте ли ни отгоре каква я свършихме, а? Във вашата банка, „Прокуда”, бял ден да не види, мамицата й... Дадоха някой лев... Ама как само го измисли баща ви.
Ааа, как щях да забравя! От онзи ден сме с нови имена. Питате какви ли? – Бони и Клайд!