автор: DimitarG

Тесен обръч дели маранята на две,
но след него не тича дете, 
някакъв призрак се носи.
Чувам вятър,
гора,
но е толкова топло,
че издишам на глътки
и вдишвам на шумни гигантски откоси. 
А дори не съм буден. Аз съм градски приплод
и за мен пепелта и прахта са едно. Удушвачи. 
До сега аз дори не познавах такива места, 
във които смъртта и животът са бавни 
като влюбени жаби, които и стъпкани,
пак не отскачат.
Там все още се спори за волята, дала надмощие
на безсмъртния камък
над жужащото стадо от клетки.
Милиони лета някой нощем подрежда декора
на високо небесно съдилище, 
неподвластно на страсти и ред.
Неподвластно на хора. 
Всички живи създания знаят за пътя нагоре,
аз единствен се лутам след лишея,
все към полюса, без гравитация
и разбирам защо нито дядо ми, нито баща ми
не поселиха в мен да чета 
по космичната схема на знаците. 
Има такива места, по средата им всичко говори,
само човекът мълчи, премазан от белега
да пренася вселенския жребий 
на нечие чуждо познание,
неспособно за полет,
непригодно да го натъжи,
твърде тясно за тяло
и дух,
и изгнание.
Недодялано влизам във живия ребус на жегата,
както куцият колос от глина
напуска пустинята,
както палето души, понеже са сини очите му,
а когато прогледне ще му сложат сърце на убиец.
Заблуждавах се дълго, че водата във моето тяло
ще е вечна и вечно ще има зидари
за брод върху нея. 
Фантазирах дори, че съм мост и краката ми няма да спрат
докато не надбягат 
построеният в мислите път, 
но краката отслабват 
сякаш Бог ги приготвя за някое новородено. 
Ще пришие брада от холандец, 
ръце от французин
и готови сибирски очи.
За да няма години на милост.
Ще заемат краката ми своето място 
във света на сглобените гении,
ще е само във синьо изкуството.
До самата си смърт ще е в синьо. 
Като тази река и дълбоките корени в края й,
в който няма идея за моето плътско присъствие.
На умиране даже рибите идват да хвърлят хайвера си, 
на местата, които си спомнят,
но човекът е сложен високо
и често забравя къде се е раждал. 
Има такива места, те показват, че камък и хора
са различни породи,
положени тук за безсмъртие,
че след всичко, наречено дух, не остават мистерии,
а материя,
вещи
и обръч от бъчва в прахоляк бездомен.