автор: jantreya

Очите си отворих с трясък,
отвън напираше денят.
През миглите един проблясък
разпра тегела на съня.
Сълзливо като в мелодрама
(очите ми са езера),
защото нищо ново няма
и днес край мене да съзра.
Привиквам бавно с тази мисъл,
но търся други словоред.
Защо така го е написал -
там горе Главния поет?
Денят се заигра отново
с любимите ми часове.
Получи всичко на готово
и уж събира две и две,
но е различен резултатът
и винаги греши. Греши
задачата (а не цената
платена за да я реши).
Аз пак си правя каламбури
от скуката и оня хъс -
деня напълно да разтуря.
Изхвърлям си го къс по къс
и го измитам като пясък.
Нощта напира вече вън.
Очите си затварям с трясък
и кърпя скъсания сън.