автор: elsion

някъде из безкрая има място,
където изхвърлят всички ужасни сценарии,

от онези,
в които спасението идва само секунда по-късно,
в които не ти достига само една глътка въздух,
само един удар на сърцето,
само един мах на миглите,

докато в таверните,
край мръсните плотове,
се договарят
за крайната ти цена
в лепкави сребърници

къде е сега този, който се пазареше разгорещено,
който чупеше и трошеше,
който посичаше с хиляди враговете ми,
яростно
и неутешимо

къде е който пресипна от викане,
този,
чиито нозе най-после се подкосиха,
чието гърло се задави,
чиито сълзи пресъхнаха,
чиято кожа се набръчка и повяхна
от дъха на ентропията,

изстиват сега пръстите му,
в последен опит да издраскат тухлите на затвора ми,
стоманата на паяжините ми,
стените на мислите ми.

Почти (почти) счупих вратата между световете,
но ключалката й не поддаде,
но умът ми не се отключи
за верните комбинации.

И сега, край бунището на безкрая,
сред умрелите клетки на света,
сред разложението в тъканта на нещата,
не очаквам никого,

от мен изтичат червени кълбета светлина,
а в мен (мен?)
нахълтва изначален мрак.

Къде е сега този,
който ?