автор: giro

Отдавна вече не пишем хартиени писма. На хартия пращаме само документи – те са твърде консервативни - и то с някоя куриерска фирма, а не по Пощата. Няма я романтиката на добрите пощальони-велосипедисти. Пощенските ни кутии, там, дето все още ги има, скучаят в депресия, загубили своя смисъл и идентичност.
Вместо да бъдат смушени в тях, пъстроцветните и лицемерни рекламни брошури на хипер-, супер-, ултра-, мулти-маркетите са разхвърляни из входовете на пролетарските панелки, в които израснаха поколения, призвани да вдигнат Световната революция. Тя не се състоя, вероятно – за жалост. Няма и да се състои.

По силициевите писти на многослойните чипове, интегрирани в кибернитичните ни играчки, информацията лети по – бързо, отколкото в Церн могат да си представят. Та ето защо революционни изненади не може да има вече. Не бихме могли и да чакаме писмо: и-мейлите пристигат в компютърната ни кутия преди да сме успели да се насладим на тяхното очакване. Цъкаме он-лайн в реално време и непосредствената виртуална комуникация прави писането на писма напълно ненужно занятие – няма време нито да бъдат писани, нито да бъдат пращани, очаквани, четени...

„Няма време!” Това е днешният девиз. Уви.
Помните ли онази анимирана муцунка, която крякаше дрезгаво от десния ъгъл на телевизора, когато минутата изтичаше, а изпотеният играч се пулеше, умувайки верния отговор. Още тогава минутата беше много... За да се направи сега актуална версия на това предаване, то трябва да се казва „Секунда е много”.
Някой владее нашето собствено време. Или пък ние раболепно го поставяме в нозете му. Отплатата е няколко спа-уикенда в годината, нова кола на изплащане и евентуално апартамент в „ново строителство”, също на изплащане в предстоящите 200 години. Но все пак време нямаме – на новата кола се наслаждаваме само в миговете, докато изпращаме детето на училище /в друг квартал, но „елитно”, т.е. също за хора, които нямат време/. Наскоро един приятел пък ми се похвали, че детето му било прието след конкурс за първолак в някакъв шантав лицей на кънда в дивия. Да, ама с транспорт на школото сутрин взимали детето и вечер го връщали, понеже родителите нямали време. Че за какво имат време тогава, щом то е дефицит и за детето им? Луда работа!

Помня на времето как пишех и получавах писма. Беше вълнуващо, а честно казано – и литературно занимание. Понеже не се вършеше всеки ден, трябваше да се разкаже дълга история. Пък, ако има любовен привкус – трябваше да се търсят и подходящи метафори, да се съешават интригуващи алюзии, а алегориите да разкриват страдающата ни душа.
Беше вълнуваща и огромната разлика между момента, когато писмото е пратено и мига, когато го откривахме в пощенската ни кутия. Трепетно след това разхерметизирахме дългоочакваното послание и бяхме щастливи с добрите новини.

Добрите новини... Днес това е изчезващо явление. И не защото няма такива, просто ние предпочитаме лошите – значи на другите дереджето е по-лошо от нашето. Слава Богу! Пу, пу, пу... плюем си в пазвата.
А каква канска нужда имаме от добрите новини! Каква канска нужда имаме от усмихнатите им пощальони, които изпитваха щастие, че са техните преносители... А не можем ли и ние, сега и тук, днес и завинаги, да бъдем такива, използвайки светлинната скорост на машинките си?

Един такъв щастлив Пощальон напусна физическия ни свят. Той беше рядък вид – преносител на щастието, но и негов съзидател. Винаги добър, винаги насърчителен, никога обезкуражен. Леко старомоден, както са леко старомодни всички велики хора, актуални за вечни времена...

„Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен.

Значи така ни се струва,
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува,
добрите писма са на път!”


И днес, когато погребваме неговото тяло, а светът ни се струва черен, доброто писмо е пак на път: посланниците на безсмъртната Доброта, умират само с телата си...

Не мога да кажа сбогом.

Поклон и вечна памет на вселената Валери Петров!