автор: IGeorgieva

Да прощава Ботев за плагиатството, но това е естественото състояние на мястото, където живея. Затвор или лудница? –изниква логичният въпрос. Всъщност - нито едно от двете – поне в общоприетия смисъл.
Признавам, обстановката е крайно задушевна. От който и прозорец да погледнеш, сивеят късчета небе, прането на съседите, или самите те. За пояснение – тази близост ни е натрапена от строителя, вследствие на визията му да спретне цяла кооперация на 4 метра от нашата, вместо отредения по план едноетажен супермаркет. Същият е одобрен и от любезен, незнаен общинар, така че няма на кого да се оплачеш и философски се примиряваш.
Що се отнася до лудницата, тук нещата излизат извън контрол. В сравнение с комшията от първия етаж изглеждам съвсем нормално, макар нервите ми да са изпилени до крайност.
Ако се прибирам по тъмно, осветлението на входа задължително не работи – изключено е от главното табло. Решение на домоуправителя, което той всяка вечер собственоръчно привежда в действие. Нямам обяснение защо едно дефектирало реле, което отказва да извършва основната си дейност и оставя тока да работи постоянно, не заслужава да бъде подменено. Това би спестило много притеснения на живущите. В тъмното си е късмет, ако в очите ти светне телефона на излизащ съсед, иначе опипом вадя ключове и използвам телефона като фенер, за да улуча ключалката на входната врата. През деня проблемът изчезва и можеш да си светиш колкото си искаш. Всъщност, защо ли се оплаквам, от две седмици ключалката е счупена и влизаш в непрогледния мрак с едно дръпване. Извършителят, естествено, не може да бъде открит. Подозираме както често сменящите се наематели, така и въпросния съсед от първия етаж. Горд притежател на жълта книжка, той не се интересува от отключващи инструменти и е твърд привърженик на статуквото. Да, книжка, ама жълта. Когато веднъж отначало любезно, накрая заплашително му направих забележка да не складира на тротоара пред гаражите счупени плочки, стари дограми и всичко, което някой е решил да изхвърли, той каза, че ще продължи, а ние нищо не можем да му направим точно заради нея. И някак си всички му вярваме. Майките от квартала нямат нужда от въображаеми страшилища.
- Ще те дам на Денко! – е достатъчно да накара всяко дете да забрави за какво се тръшка в момента! Заплахата Денко да го сложи в количката си и да обикаля с него в околността за кашони, продънени фотьойли и пробити матраци, безотказно прогонва всяко пакостливо намерение.
И понеже сме миролюбиви, разбирайте незаинтересовани съседи, не му придиряме, че не плаща сметките си, че подпира с камък входната врата или чупи бравата. Всъщност, не се намира никой, който доброволно да позвъни на вратата му и да се подложи на зловонието, което се разнася от там.
В един прекрасен ден ми хрумна да избягаме от тази лудница. Позвъних на няколко фирми за недвижими имоти и им предложих уютния си апартамент за продажба. Брокерите го харесаха, снимаха и започнаха да водят клиенти. Последните клатеха глави одобрително, разпитваха дълго и подробно шумно ли е и има ли място за паркиране в двора. Е, къде в София такъв лукс - който свари! Впечатляваха се от ниските сметки за парно: „А, имате изолация и всички съседи го ползват?” Сбърчваха леко нос при гледката на полегатия червен покрив, облещил се срещу хола ми. Накрая и нея преглъщаха заради големите стаи и други екстри. На два пъти почти стигнахме до сделка. С един клиент, довел жената и бабата, стиснахме ръце, брокерите се зарадваха и аха-аха работата да стане, когато внушителната група тръгна да си ходи. Асансьорът ни е за максимум три пълнички и четири слабовати или в детска възраст лица. Та, макар задължително да го ползваха на качване, повечето хора поемаха надолу пеша. Същото станало и с тези клиенти, както ни обясни по-късно агентът ми. Тъкмо да подминат Денковия апартамент, когато вратата се отворила и задушила в зародиш току-що пръкналата се сделка.
Втория път след тегави преговори, с доста претенции и отстъпки и от двете страни, отново усещах успеха да чука на вратата. В този момент долетя мощният поздрав на бормашина от съседния апартамент. Слава богу, беше само един откос, но хората побързаха да си тръгнат, а аз да ги изпратя. Отворих вратата, а от там ме връхлетя пълничка съседка – наемателка, в истерия.
- Пак ли вие? – кресна тя. - Два месеца правите този ремонт – направо хвърляше искри. – Подлудихте ни!
- Шумът не е от нас – отговорих спокойно.
- Как не е от вас? – изтрещя още повече тя от опита ми да отрека този очевиден за нея факт.
За щастие или не, бодрият звук на бормашината проехтя отново, заглуши виковете й и ме спаси от гнева й. Тя занемя и остана да ме гледа за момент с широко отворена уста и очи, неспособна да произнесе и звук. Не, че някой щеше да я чуе. После ми обърна гръб и хукна да търси виновника. Оттогава не съм я виждал - нито нея, нито клиентите.
И понеже сезонът на ремонтите отминава, а проблемът с релето остава, ще предупредя брокерите да не водят клиенти след седем вечерта, ако нямат достатъчно батерия на телефона си или фенер подръка.