Пред тебе колко пряма бях?
Дори не ти отключих да ме видиш...
Разказвах факти, роних смях,
но оня миг за истина, той си отиде...
Коя ли истина от всичките накуп
безумно закъсняла днес да кажа?
Че искам време с теб, сега и тук?
Че искам за страха да се накажа?
Че можеше в минута като нож,
изострено болезнена и нежна,
да спра да мисля, че си луд и лош,
че можеше и да не умъртвя копнежа?
Че уловила в шепите порой звезди,
мечтаех си до теб да дишам будна,
че исках да прошепна "само ти",
а плачейки наум, убивах чудото?
Че с миналото цяло в своя сак
заминах си самотна, горда,чужда,
излъгала през сълзи някак си
душата си, че ти не си й нужен.