автор: severianin

/стих от архива/

Синеока земя, годенице на хляба и лятото,
потопила нозе до коляно в прибоя на житни вълни,
даже не чернозем - светлозем бих нарекъл полята ти,
щом и слънцето, в тебе посято, на жито кълни!

Изповядвам великото таинство на твоята щедрост кърмилна,
нестинар съм по твоята жертвена - жътвена - луда жарава,
и се вричам, макар да разбирам, че думата-клетва безсилна е
пред големия вик на пръстта.
И безсилна докрай ще остава!

И те моля, земя –
щедростта си недей ми отнема!
Нека врастнат нозете ми в теб – плът от твоята плът!
Да изгряват в душата ми не пълнолуния, а пълноземия,
и – осъден на вечност – на жито да стана,
на огън,
на път...

16. 08. 02, Ветрен