автор: sradev

Неочаквано Кронос се обиди, фръцна и тръгна къде и да е. И времето се свърши, защото Кронос го пъхна под полата и запраши един дявол знае кога.

Детето, едвам подало глава от теснотията, остана в озорено състояние.
Политика си остана с недоизказана лъжа в устата, която се колебаеше на върха на езика делящ истината от лъжата. Истината не беше в по-изгодно положение, понеже опората й - лъжата, се клатеше недоизказана.
Самолета увисна във въздуха, който от своя страна висеше на косъмче гравитация завързан за земята (дали беше гравитация, магнетизъм или вдъхновение не можеше да се уточни, защото беше в състояние на трансформация).
Ножа остана забиващ се в сърцето, убиеца и убивания се гледаха начумерено в очите. Какво са искали да си кажат - остана тайна за двамата. Всъщност убиец и убит нямаше, живота се колебаеше напред-назад на върха на ножа, а надеждите на двамата стояха с празни ръце.
Левият преден крак на масата остана да се чуди къде да стъпи, чинията беше застинала в задно дрънчащо положение, чайника тъжно гледаше мехурчетата, парите се скупчиха край своята безполезност, слънцето се обърка дали изгрява или залязва, светлината спря да си почине и кой видял - видял и то му остана в очите.
Императора на Вселената седеше върху максимата, че рибя кост в гърлото е по-всемогъща от него.
Ония дето пиеха чай зяпаха доктор Фауст, който не изглеждаше на щастлив с думите "О, миг по-", където заповедта се смесваше с надежда, а и гробницата не беше достроена.
Мисълта на кучето се беше преплела с тленността на гащите и кучето се чудеше кое е мисъл, кое е съдрани гащи. Както добре е известно, никой никога никъде не знае кое е по-тленно - мисълта или гащите.

Редът на нещата се разпадна, понеже нямаше време да се стабилизира.

Сизифе, ревна Зевс, остави тия камъни и доведи шантавият дядо да върне времето!
Момент, отговори Сизиф, само да си добутам камъчето.