автор: zebaitel

- Дааай тази мръъъвка!
- Дааай му я!
- Няяяма!
- Дааай ти кааазвам! Моооя е! Пръъъв я стииигнах!

- Дааай му я! Пръъв я стииигна!
- Няяяма!
- Шшште си я издъъърпам! Мааахай се!
- Мааахай се!
- Няяяма!
Двамата дърпат с все сила. Мръвката се разтяга ту към единия, ту към другия, тлъсто парче е и така захапана отдалеч прилича на къс, дебел, огромен червей с две глави. Третият пристъпва на разстояние и само приглася на първия, но не се намесва. Борбата продължава около петнайсетина минути, вторият е по-едър и заедно с мръвката дърпа и другия първо към края на площадката, после по тревата, почти под колите, накрая на улицата, където една засилена кола за секунди разрешава спора. По-слабият е и по-млад и неопитен, летящата насреща му кола не е предизвикателство, свикнал да преодолява с хитрост, пуска, дебелият червей за един миг остава с една глава и после се мярва само преглъщащата фигура на първия, който излита почти под свистящите гуми. Другите двама се връщат на площадката с вид на кокошки, които се надяват стопанката да подхвърли нови трохи. Гларуси, кокошки – все птици, все кълват и все ненаедни.
Утрото е пльоснало дебелия си, белезникав задник върху града като върху тоалетна чиния, докарва го и на мирис. Андон се почесва под боксерите, вдишва с пълни гърди вонята и пали цигара. Дайба и нефтозавода и келявия град! Най-добрият град за живеене бил! Като го подхване тоя рефрен някое журналистче и всичките недоклатени кокошки с обли задничета, колежките му, пригласят до побъркване. Андон няма нищо против облите им задничета, но предпочита устите им. Винаги, когато го нервират, особено оная с голямата уста, голяма по всички параграфи, сече й пипето и даже си позволява да го иронизира, и той не намира достатъчно бързо точните думи, с които да я затапи, голяма и сочна и в най-прекия смисъл, ох, представя си как само натиска главата й надолу, сграбчил я с едната ръка за конската опашка, а с другата мачка изхвръкналото й дупе! Преглъща, смачква с яд цигарата, хвърля я през терасата и един гларус веднага заситнява по разкъртената площадка към нея, за да провери дали става за ядене.
Жена му и дъщеря му най-сетне са излезли и той може спокойно да седне в тоалетната. Е, не се заслушва като героя на гениалния ирландец в плясъка на водата около лайното, но там мисли най-добре, чете, редактира финтифлюшестите стихове на местните поетеси и мъчителните самоизцеждания на колегите им от мъжки пол. Има и хубави, но точно той ли пък ще им го признае! Тааам, долу в блатото всички! Дайба и провинциалния боклук! Ако можеше да се задържи в някое училище, Андон нямаше да се хваща да редактира текстовете на сулю и пулю, но не може. После излиза от тоалетната, олекнал всякак, сяда на компа, регистрира си няколко нови ника и почва да пише мръсни бележки на авторите, докато някой се улови да му отговори и тогава вече наистина се развихря. Чак през екрана усеща, как така наречените поетеси се изчервяват, а някои по-чувствителни и се разревават, а поетите, о тези нежни души изпразват възмущението си на мощни, булбукащи тласъци или, както казваше дядо му в Сливарово – газ пикаят. Едва след това става, за да сготви. Нана трябва поне веднъж на ден да яде топла храна.
Гучо дъвче адски смешно – върти си устните, сякаш се опитва да си лъсне зъбите със сметаната при затворена уста. Но талиателите му се подчиняват, навиват се на вилицата му, кротват се в ладийката на лъжицата и покорно поемат по сметановия си път. На Гучо всичко му се подчинява – цифрите, теоремите, ъглите, думите, но той не забелязва. Нана го дебне да се изцапа. Поне мъничко. Щом на дъното на чинията остава само една гъбка и половин капка сметана се отплесва от пътя си, Нана се навежда през масата и целува ъгълчето на устните му, за да я изтрие. Той се сепва, но преди да се усети да протестира, тя си е седнала обратно на мястото и се усмихва блажено. Нана е Мариана, но баща й предпочита бебешкото й име. Нана обожава баща си и навиците му, той е ерудиран, спокоен, грижовен, готви чудесно и винаги е насреща, когато й потрябва. Майка й я нарича Мими. Гучо е Георги и му викат Гучо по две причини: заради бас китарата - с тайфата му попаднаха на едно парче в ютюб, в което бяха замесени бас китара и двама пича, Киро и Гучо - тайфата веднага го кръсти така. И заради изцепката, че любимият му парфюм бил „Гучо”. Гучо слуша Металика и Чайковски. И Нана ги слуша – по-малко Металика, повече Чайковски. Веднъж седнаха да решават задачи на фона на Piano Concerto №1. За час и нещо, докато слушаха, Нана реши две страници задачи, а Гучо написа импресия за камъка и водата – срутват се камъче по камъче, после цели скали се стоварват с грохот и се отприщва вода, много вода, прозрачни струйки, мътни потоци, тъмни талази и после изведнъж - пеперудени капки... Нана го обяви за Рицар на Пеещата вода и го посвети в звание като държеше на едното му рамо стереометрията, на другото диска с Чайковски, а самата тя го целува, докато той не удържа на церемонията и я притегли с две ръце.

Андон може да напише трактат за вината, всепоглъщаща, забита като закривен шипков трън в мозъка, тровеща вина! Виновен си, че не ти се става за училище, че не искаш да си губиш времето с тъпи даскали, че не ти се спи нощем, че ти става в час по химия заради щръкналите зърна на химичката, че харесваш някоя, а тя не те харесва и ти спиш с друга, а тя забременява, че не искаш да се жениш за нея, че се жениш за нея, че не искаш да ставаш даскал, че ставаш даскал, че обичаш поезия, че не обичаш поети и поетеси, че искаш да си най-добрия, че не си най-добрия и другите го виждат...
Вината ми върти опашка,
кълве ме ситно, на оризчета,
денят – бакърена тава
я улеснява с плоска длан...
Това се върти в главата на Андон. Не е негово, на оная прецъфтяла поетеса е, дето се прави на скромна, а го гледа с очища като смукала на октопод. Няма да я огрее. Андон го разпарчатоса, махна запомнящите се метафори, пренареди думите, запази само вината – птица. Ще го включи в новата си стихосбирка, а оная няма да посмее да се обади. Може ли вината наистина да е птица, може би гларус, огромен гларус със закривена жълта човка, от която боли, докато те кълве. И след всяко клъвване си почива и грачи по онзи смразяващ начин, сякаш се киска. Никой не му е вменявал чувството за вина – тогава защо толкова иска да я изкупи?! Признаването на вината никога не е достатъчно и нищо не променя. Човеците си го отглеждат това чувство, милеят си го, не могат без него, даже го използват за да прехвърлят отговорността за собствения си живот на някой друг или на нещо друго. Андон е християнин, в черква е кръщаван, но тайнството на кръщението не му изкупва вината! Какво като Христос е страдал, какво като се е жертвал за всички християни?! Изкуплението, което е изстрадал е за онези, които го пожелаят. Андон не е от тях. Той си има свой собствен път за изкупление. Длъжен е да го прибави към божествения, длъжен е да го направи по-мъчителен! Той е призван да събира хорската омраза, и колкото повече гъсто, отровно презрение събере граалът на душата му, толкова по-признат ще е откупът! А за да изцеди скъпоценните капки, трябва да прави прорези в чувствата на хората – тънки и дълбоки, майсторски преплетени за повече капки. И не ми подхвърляйте като на просяк къшейчета прошка, глупаци! Чакайте да ви вкарам във врящата каша на омразата, да ви превърна в миризлива пяна, пльок-пльок, да изхвръкнете от котела, да паднете и да зацвъртите върху въглените, ей тогава ме опрощавайте, тогава ще ви призная!


Откакто си представи вината като гларус, Андон започна да сънува проклетите птици почти всяка вечер. Огромният гларус го кълвеше, грачеше, после пак го кълвеше, той наистина беше оризово зърно, при това толкова малко, че гларусът не го улучваше от първия път и той изтръпваше от ужас в очакване на второто или третото клъвване. После тръгваше да се лута из стомаха и червата на птицата, беше тясно и горещо, заливаше го някакъв кисел сок, той започваше да се разлага, главата му ставаше на пихтия, а тялото продължаваше да се съпротивлява и точно когато усещаше как и крайниците му се отделят като накиснат хляб, гларусът изпищяваше радостно и високо, и той се събуждаше, за да установи, че навън гларусите наистина пищят, а той се е свил в ембрионална поза и цялото му тяло сълзи от напрежение.
Тогава реши. Отиде в ловно-рибарския магазин и купи няколко въдички, средно големи, купи и корда. Изчака Нана и майка й да излязат сутринта, даже доста почака, сякаш още се колебаеше и някъде към десет часа извади две неголеми парчета месо от хладилника, завърза здраво кукичките от двете страни на парче корда, дълго, мушна ги в двете хапки месо, излезе на терасата и зачака. Приготви до себе си телефона, за да снима. И Вилхелм Буш беше направил рисунки на втората пакост на Макс и Мориц! Към единадесет дъртаците вече бяха излезли на пейката, а леля Комня, чистачката, домиташе пред последния вход. Андон се беше облегнал на ръждясалия тук-там парапет и разтриваше с три пръста челото си, главата го стягаше леко. Колко малко месо и кожа отделят челото от черепа и колко глупаво е да мислиш, че като търкаш това месо, мозъкът ти ще си намести всичките неврони! Един нетърпелив гларус подаде сигнал, като започна да кътка от съседния покрив. Андон сграбчи кордата с месото и я хвърли. Двете парчета пльоснаха доста далеч едно от друго и два гларуса се спуснаха на секундата. Отначало, старците не разбраха защо птиците издават някакви по-жални звуци и изглежда, че дърпат нещо, а помежду им няма нищо. Кордата беше тънка и не се виждаше. Когато странните им подскоци продължиха прекалено дълго, един от тях стана и ги приближи, извика на останалите, наобиколиха ги, подредиха се като за хоро наоколо им и май разбраха. Не знаеха какво да правят, посягаха, дърпаха се, птиците се опитваха да литнат, но не можеха, сякаш сили нямаха. Ой, завалийките, рече един по-милозлив старец и посегна да погали единия, но той подскочи и изписка. Че кой може да направи подобно нещо?! Старците се оглеждаха безпомощно, но не си тръгваха, като да бяха те закачени на кордата. Едва ли бяха чели Макс и Мориц, пък може и да бяха, но да не си спомняха. Андон снимаше от терасата , но никой не поглеждаше към него. Един старец се разплака, трескаво затърси кърпа в джоба на дочения си панталон, не намери и отри с ръка очите си.Тогава от последния вход излезе леля Комня, видяха я, че държи нож едва когато приближи птиците. Пресегна се, сграбчи с една ръка по-близката птица, ножът светна, после още веднъж, двете глави останаха да лежат в тревата, неизплюли кордата, а телата се замятаха в последен танц, който замря в няколко нежни потрепвания на крилата. Възрастната жена ги изчака да спрат да мърдат, сложи ги в кофата, в която събираше боклука и ги занесе в контейнера за смет. После със същата кофа донесе вода и изми кръвта.
Андон се беше вглъбил в снимките и чак когато се обърна, за да влезе обратно в хола, видя на вратата Нана и зад нея Гучо. Очите на дъщеря му бяха някак окръглени, като на гларус, Гучо я придърпа към себе си, после към изхода на апартамента и вратата глухо хлопна зад гърбовете им. Шпионката се втренчи в Андон и се опита да го прикове с поглед, но от окото й се отцеди само мътно съжаление.