автор: ruan

Лохи е в най-дълбокото. Там лежи и майка му.
Тялото й е прозрачно. Той вижда, че е още жива. Ще се събудиш ли, й казва. Още малко, отговаря тя, отвива се, после отваря очи и се размърдва, става до леглото и обува чехлите. Той ще среши белите й коси. А бяха жълти, толкова жълти, едно друга лято, казва тя, а очите й са все в дълбокото.
Разходи ме на въженце, ще му каже, и те ще се разходят някак. Тя бавно, той също, но ще си личи в движенията му, че бърза.
Засадиха дървета по главната улица миналата година. Листата им са на дупки от гъсениците. Дано не падне никоя върху главата ми, казва тя, да прогризе дупки в спомените. Няма, казва той, бялата коса те пази. Тя се се усмихва на обувките си, защото внимава къде ходи.
Ти не си намери никого, казва тя. Аз лоша майка ли съм? Нали ще има утре? Нали ще има утре винаги?