автор: daro

Дали на изгревите
или на залезите
ще им строшим
черупките…
все сварено ежедневие –
жълтък
заседнал в носоглътката.
Остават неделими,
здрача
от неизлюпена зора,
утринта
от неузряло още пладне,
прашеца цветен
от млечице кърмящо
на пчела…
заради вселената – яйцето.

Но ще подменим ли
купола от светлина в дома
с ден естествен на бита?!

Дано да не пропуснем –
на сърдечен емигрант
да му завием
бучицата захар
в носна кърпа,
(на който впрочем
горчилката му втасва).
Да отправи благодарност
към старата му майка
за млякото,
с което хранеше и внука
и уличните котки;
за усърдието
сезон подир сезон,
изковаващо подковата
на златния му дом;
и за пропуканите флейти
на тръстиките,
загубили си гласовете
от непосилна топлина.

Сега, когато трябва да обича
повече от всичко
единака
с неделимите в сърцето му неща.

ПП…и тука ще поставя
точка (.)
на съхранената душа
преди да я излея тихо
в многоточие…