автор: gorestled

На лице с дяволита усмивка,
с куфар набързо събран,
отивам сама на почивка.
Мъжът ми гледа унил, изтерзан
Не вярва, че това ще се случи
и сам ще си носи вода.
Да готви ще трябва да се научи
и е наказан с жестока съдба.

Чувам тревожните негови мисли.

О, Боже! Кой ще ми ризите глади,
оправя леглото, поднася храната?
Колко ли точно обяди
ще съм гладен аз, будалата?

Колко нощи съвсем изтощен
ще мисля , тя къде е?
С кой се целува, щом не е с мен?
С кой палува? С кой се смее?

За миг – да се върна,
но... съвземам се бързо.
Трябва и аз свобода да прегърна,
трябва ми смелост и дързост.

Ще отида на тази почивка.
Без мърморещ съпруг
и капризни деца.
И дано да изтрия горчивия вкус
на времето, когато забравям,
че съм слаба, ранима и нежна жена.