автор: gorestled

Намерих те,
като оазис,
след дълго бродене в пустинята.
И всяка моя клетка
поиска всяка твоя капка обич
                              да изпие.
Трескаво, не мислеща,
А само искаща и
                              искаща.
Да пие и опиянява
От безлюбие
Изтръпналото ти сърце.
Да пали, но и потушава
емоциите лумнали,
когато те докосвам със ръце
и когато дъхът ми
е замрял в очакване на твоя,
там някъде
в липсващото по между ни
               разстояние.
Където се стопяват болка,
страх и отчаяние,
и споменът, че съм била в пустиня.
И всичко е така миражно,
                              нереално,
че не зная сън ли си
или те има.