автор: severianin

Зелено-сребърен, сребрист до синьо,
покрил поляните покрай реката,
постлал с дантела пътя, за да мина,
пелинът свети в шепите на лятото.

Пелинът пие жлъч, пелинът зрее
и пълни всеки лист с дъха пелинов;
гори го жар, морят го суховеи –
той трупа своя сок горчив
за виното.

Това е чист пелин – по селски нежен,
по-блед на слънце, по-зелен – на сянка.
Познавам градския пелин наежен,
горчив като жлеза на пепелянка;

в душата парещ с тежки думи криви,
като татул отровен саморасъл,
по-яростен от есенна коприва,
по-подъл и жесток от нож ръждясал.

Това е друг пелин – сребрист до синьо,
набран с роса, за да сладни наесен,
пелин-напомняне,
пелин за виното,
пелин за весел гост,
пелин за песен.

От градския пелин ръце измивам,
до масата присядам тих и кротък.
Пелин и тук съдбата ми налива –
горчив, но истински...
Като живота.