автор: Obgru6tane

Вече съм чувала тази история. Както и повечето останали. Не мисля, че още присъствам. По-скоро съм никъде или със сигурност - не тук. Отговарям й с думи, които вече познаваме и двете. Тя също не очаква да дам по-различен отговор - сигурна съм в това. То е като игра. Игра на спомени.
Тя ми показва за пореден път, че би могла да се сети за всичко, което някога я е вълнувало, дори да го пресъздаде по същия начин, както тогава. Аз от своя страна като старата вярна дружка й отговарям със същото. Същите отговори, същите съвети, същото мнение. Така е. Вече от доста време всичко си е същото. То е като игра. Игра на?

Всеки път дълго се чудим къде да се видим. И всеки път се спираме на това кафене. Очудващо за нас самите. Но нали, казва тя, кафето е наистина добро, пък и нали атмосферата е някак задушевна, добавям аз. И ето ни отново на нашата маса.

Всички моменти, които изникват в спомените ни, щом дойдем тук, си приличат по едно. Всички те са от времето, когато все още бяхме живи. И сега сме, нали? Просто някога повече ни личеше. Държахме се за ръце по-често, правихме щуротии, бяхме по-импулсивни. Имаше нещо в нас... Някакъв плам. Желание, стремеж към всичко, което привличаше погледа ни. Куп лъскави мечти, амбиции, дори възможности. Мисля, че тогава наистина можехме. Всичко! Дали защото то - Всичкото, тепърва предстоеше, дали защото истински вярвахме в това. Виждахме повече красота, както и повече нередности. Сега преобладава грозното. Нередностите - факт, още ги откриваме, но вече не представляват особен интерес. И те се сляха с пейзажа. Претопиха се в апатията ни, а тя се роди, когато за първи път се примирихме с безсилието. Но всеки е безсилен. Да върне времето назад, за да излезе пет минути по-рано от вкъщи и поне този път да не закъснее за работа. Да откаже цигарите, но само да доизпуши и тази кутия. Безсилието е навсякъде. Както вън от нас, така и вътре.

Да... ето, че пак се рея. Е, това не значи, че не я слушам. След малко ще замлъкне с почти навлажнени очи и ще поиска с поглед мнението ми. По сценарий по точно тази тема аз ще й кажа: "Постъпила си така, както беше редно да сториш. И да можеше да върнеш онзи следобед, нищо нямаше да бъде различно." Когато за първи път й казвах това, си вярвах. Сега обаче нещо ме чопли отвътре. Нима това, че не можеш да върнеш времето назад, значи, че все още не разполагаш с бъдещето? Е, да го бях осъзнала преди, когато и бъдещето ми беше повече. Защото днес е малко късно да преосмислям ценностната си система. Нима не изтече твърде много вода... Безсилна съм, да променя това.

Поуспокои се. Сега малко ще помълчим , ще отпием от кафето, навярно ще нарушим принципите си и ще поръчаме от някой сладкиш. Ще последват гузни уговорки за фитнес. Важно е човек да се поддържа. Макар че времето си лети, а срещу това лекарство няма нито в диети, нито в мазила. Безсилни сме да му окажем съпротива. Нали?

Ще ми се ако сега се погледнем отстрани, да видим същите намирни девойки от някога. До скоро кокетничехме с живота, приластявахме го, въртяхме го на сладките си пръстчета и знаехме, че е в краката ни. Сега не е точно така. Все пак съзряваме... Не всичко е игра. Или ние вече не се чувтсваме достатъчно уверени, за да продължим да я играем. Но как да спечелиш повече точки, когато всеки вече е играч, когато се намесват хилядите сериозни неща и претендират да направят и теб такъв? Трудно е. Нима човек не е безсилен, когато живота реши да се заиграе на свой ред с него?

Не, не се разсейвам, слушам я, знам, че скоро трябва да й отговоря...

Гледам я и продължавам да си мисля... Живота ни се промени и ще продължи да го прави, поне докато си го имаме. Ние към него също. Но вътре в самите нас... Какво толкова се е променило там? Ето, тя не е много по-ралична от преди. Дори и някава невидима сила сякаш продължава да се бори с белотата на лицето й, в опитите си да прожектира върху него игривата усмивка на самонадеяната личност, която вярва. Вярва! В това, че падащите звезди наистина сбъдват мечтите. В добронамереността на хората, с които случайността ни среща. Но е и различна. Различен е погледът й, който издава тихо съмнение при всеки опит да изрази щастието си.
- Е, какво ще кажеш за това, приятелко?- и същия този поглед се впива в мен. Помня какво съм казвала преди. На върха на езика ми е, мога да се подчиня на навика и да изстрелям заучените реплики с прилежащите към тях интонация и мимики. Но образът на живите момичета танцува в мислите ми в този момент. Иде ми да крещя на глас за хилядите пъти, в които сме съществували единствено със спомена за миналото; за хилядите пъти, в които темите са се редували по азбучен ред. За хилядите пъти, в които забравяхме, че не те са това, което ни е свързвало. С какви думи да й кажа, колко ми липсва онзи човек. Колко ми липсва нешето си Нещо, от което вече отвикваме. Как с годините все повече забравяме дума по дума езика, на който общувахме, а не играехме.
- Ти май не ме слушаш - добавя тихичко тя. Но това не е реплика от сценария и очите й нямат и представа как да изимитират такъв въпрос. Защото няма въпрос. И им остава само да бъдат искрени: "да, знам, че отдавна вече не ме слушаш".
Не съм откъснала погледа си от нея. Но и двете знаем, че вече не съм тук. И не искам да бъда. Защото тук и сега аз съм безсилна да променя случващото се. И да върна кадрите назад към времето, когато играехме със всичко друго, но не и със себе си.