автор: ladyinblack

Цялата стая ухае на горещ шоколад, на замайващо гъсто кафе и ронливи курабийки с орехи. Вън утихна, след радващия порой и плисна весел аромат на млади треви. Жужнаха буболечета, дори две три зелени накацаха точно зелената ми шнолка.
По тялото ми се стичат палаво струйки от кичурите, след блажения душ, като продължение на мокрите танци и ритмичното шляпорене във великолепно дълбоките локви. Боси и ухилени до уши, говорещи на наш измислен език, пресичаме озарените от лятна нежност улици и си бърборим веселотии с по-малкия синковец. Снимаме и припяваме фалшиво, разказваме си вицове и си споделяме тайни, каквито всъщност нямаме един от друг. Късам с наслаждение чаено дихание на слънчеви липи в тихата свежинка на една сгушена в нищото уличка. Газя бося в хладните треви и попивам сладостта на земята.
По кожата вече почти не личат следите от солените ласки на морето, в което днес за първи път поплувах за кратко, за да се върна към книжката с любимата ми научна фантастика и да позволя на Слънчо да ме ръсне с брокати през облачната мекота. От миглите се рони фин пясъчен прашец. Светът е вълшебен, вълшебен, вълшебен. Колкото две цигански колела пред зяпналите в недоумение хора по пътя. Колкото нахилената шепа череши, с които закусих, опитвайки се да прицеля в импровизирана баскетболна чаша изплютите костилки. Колкото "подай ми ръчичка" - "пак ли, вече си голям" - "ама аз те обичам, много те обичам, обичам, разбираш ли..." в настойчивите диалози с дечко.
И денят е "малко светло чудо" и на масата ми капят едро прецъфтяващите във вазата рози. И е изящно, и тихо, и ми е истинско и споделено, без да е...На балкона съхнат сънено черничеви листа за зимни отвари. В ръцете ми приятно шумоли една неочаквано подарена за кафето бонбонка-Рафаело. Зад черните завеси се промъква изкусително предвечерна дрямка, на която се отдавам без притеснения. Какво ще е след миг, а утре-не ми се мисли и гадае. Отпъждам лениво всички бълбукащи в стомаха ми трепети и предчувствия. Хубаво ми е. А още е едва юни. :)