автор: meiia

В кабаках - зеленый штоф,
Белые салфетки.
Рай для нищих и шутов,
Мне ж - как птице в клетке!

Вл. Висоцки,"В сон мне - желтые огни"


Tи казваш ми, че, всъщност, съм добра.
А аз твърдя, че още много трябва...
Ако това е някаква измислена игра -
да си играем на похвали и ограбване,
съгласна съм, велика съм, с дворци,
такива, ееей като онази кo’са нива,
която впива нокти в небесата. Иглеци
са пръстите й от неораната коприва.
Велика съм и като този див трънак.
В по-друг живот навярно плод би имал.
Сега обаче е на вятъра горчив ортак.
Възможните красиви ризи са заминали
при някой ближен или богу приближен.
Ала на храста, респeктивно и на мене,
не ни отива титлата „добър”, „блаже’н”.
Дори не подозираш колко не ми дреме,
че съм невписана в доброто общество,
че съм пропусната от соя на добрите.
Добре, че с някои не съм едно тесто...
Те хляб възмек са, други - сме корите.
И като станем глина пак, ела ни виж-
и мен, и себе си, и всички тези „вечни”.
Тогава селото ми ще е станало Париж,
а болките ми ще са сладки и далечни.
Но да ми казваш, че съм бяла светлина?!
Е, надобрявам, вярно - мързел на ината.
Стани, де, коленичиш с мойте колена!
А аз съм те изправила до светлината
да си ми сянка, че от слънце ме боли
видяното, в сърцевината детски просто.
Та никакво понятие не ще ме раздели
на континенти, синоними и на острови...
Една съм си, макар не толкова добра,
каквото искала съм все да се намеря.
Но ти такава точно, недорасла, ме избра,
че ти прощавам себе си с една вечеря.